Написано от The Maker на Вторник, 13/09/2005 - 17:56.
Блажено отпусната върху
старинен фотьойл Аниспин отпиваше от порцеланова китайска чаша ароматен
планински чай и нежно галеше зад ушите 2-годишния си ягуар Джери. Отвреме
навреме хвърляше по един отегчен поглед на Пабло Пикасо, който нервно захапал
четката се суетеше около недовършения й портрет, докато Салвадор Дали спореше
на висок глас с Джон Атанасов за предимствата на тостера пред блондинките.
- Шах, Ани! - Победоносно
отбеляза Кафка след като премести офицера си с две квадратчета напред. - Ако
продължаваш да не внимаваш до три хода ще си мат.
- О, Франц - добродушно се
усмихна Аниспин, - не съм се и съмнявала, че отново ще постъпиш като джентълмен.
Върни този ход назад. Нима не виждаш, че твоят офицер ще падне в жертва на
пешката до него.
В този миг до нея се делово
приближи Филип Марлоу с GSM в ръка:
- Ани - каза той, - Поаро те
търси, май е надушил нещо.
Ани взе телефона и постави
го постави до ухото си. В продължение на няколко минути кимаше с глава без да
пророни нито звук и накрая каза:
- Чудесна работа, Еркюл.
Идвай насам, защото ще ми трябваш.
След което с бързината на
16-годишно девойче рипна от фотьойла, плесна два пъти с ръце и обяви на висок
глас:
- Момчета, край на
забавленията! Приключваме за днес. Работа ме чака!
- Окей, Ани - обади се Дали.
- Сигурна ли си, че няма да имаш нужда от нашата помощ?
- Благодаря ти, но тази
работа ще е за хора с малко ум и много мускули.
Просторната стая, за която
Марлоу обичаше да казва, че може да прави състезание с кадилаци, освен ако не
рита футбол в нея, се изпразни мигновено и до Ани остана само любимия й ягуар.
Тя щракна с пръсти и една от
стените се превърна в огромен екран, откриващ широка панорамна гледка към
Витоша. Докато съзерцаваше планината Ани си спомни за своя възход и презрително
се усмихна. "Всъщност, помисли си тя, великият път не е сложен за този,
който няма предпочитания. Когато няма любов и омраза, всичко е на повърхността
и е ясно. Направете и най-малкото отделяне - тогава и небето, и земята ще се
окажат безкрайно раздалечени. Ако искате да видите Истината, не се изказвайте
"за" и "против". Борбата между това, което обичате, и това,
което не обичате, е болест на ума." Тя обичаше тази фраза и често си я
припомняше в такива моменти.
Сега, когато имаше всичко,
тя знаеше, че всъщност няма нищо. "Народите правеха изпърво своите
жертвоприношения пред Тохил и после отиваха да поднесат своите почитания на
ахпоп и на ахпоп-камха. После отиваха да поднесат своите богати пера и своята
дан пред владетеля. А владетелите, издържани от тях, бяха ахпоп и ахпоп-камха,
които бяха завладели техните градове." Тази фрама изскочи изведнъж в
главата й. Къде ли я беше чела, не можеше да си спомни сега. В съзнанието й на
преден план все още се въртеше ярката сцена с първия полет на циганите до
Сатурн. С него Ани бе положила началото на своя свръхсекретен и успешен
експеримент, наречен "Триумфът на миналото".
Идеята за него й бе дошла
още докато беше на 12. Тогава, застанала пред една картина на Гоген, тя си бе
помислила : "Колко хубаво би било този човек да е сред нас отново и да
продължи да рисува" И ето, че тази мечта се бе превърнала във факт. Но Ани
бе отишла дори по-далеч. Тя можеше да облече в истинска плът и кръв дори
литературните герои, които й харесват. И всичко това бе станало много просто.
Само трябваше да бъде използвана енергията на сапунените мехури на подходящото
място и подходящото време. Оказа се, че мястото е Сатурн, а тези, които могат да
произвеждат енергията най-добре се оказаха циганите. Мързеливи по природа и
деструктивни по призвание хората, принадлежащи към този чергарски народ,
единствени можеха да усвоят и акумулират тази енергия и да я превърнат в
източник на възраждането на велики личности и литературни герои. Комбинацията
между тежките метали на Сатурн и циганите, породена от генетично заложеното
привличане на тази раса към тях се оказа необходимия катализатор на процеса по
произвеждане на енергията от сапунени мехури. Ани ревниво пазеше в тайна как
точно става това - на пръв поглед циганите се занимаваха само с духане в малки
пластмасови обръчи, от които излизаха сапунени мехури, веднага привличани в
медни генератори, произвеждащи самата енергия. "Само ако знаеха, че всъщност
е много по-сложно", усмихна се Ани и махна с ръка към екрана. Картината
веднага се промени и на нейно място се появи сепарето в "Червения
дракон", където седяха добре познатите на Ани отрепки, към които тя дори
изпитваше топли майчински чувства.
Можеше да ги унищожи още на
мига, но сърце не й даваше. Всъщност не беше точно така. Веднага би ги
заличила, за да ги пресъздаде отново - по-добри и по-послушни, но онова, което
й каза Поаро, я накара да се спре.
- Блогът на смъртта, Ани -
бе прошепнал Поаро в края на телефонния разговор. - има нов администратор. Той
изрично каза да стоиш настрана докато сам не прецени кога да се намесиш. Каза
още, че имаш стари задължения към блога, които не си изпълнила и че само ако си
помислиш да действаш на своя глава знае как да те спре.
Ани знаеше, че е така.
Затова докато чакаше Поаро да се появи при нея само се заслуша в разговора,
който отрепките провеждаха в пропадналата клоака "Червения дракон".
Илюстрацията е от сайта maximonline.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар