- Дума да не става! Въобще си го избийте от главата! - заяви телевизионния шеф. - Защо не пробвате с някой вестник? Те имат по-голямо доверие във виденията на екстрасенсите.
- Аудиторията ви е по-голяма, г-н Вучев. Дайте ми само трийсет секунди в централните новини!
- Не бих ви пуснал дори след полунощ! Та вие чувате ли се какво говорите? Виж -шефът пусна ехидна усмивка, - ако имахте видеозапис на автобуса как изчезва в пропастта...
- Повярвайте ми в края на краищата! Знам, че звуча налудничаво...
- И какво ще кажете? Автобус-вампир отвлича седем души в неизвестното?! Нали още на другия ден ще ме изритат оттук! Осъзнайте се, човече!
- Ама я си представете, че съм прав? Изпускате страхотен шанс.
- Не ми ги пробутвайте тия. Не на мен. Идвате тук и ми разправяте врели-некипели - мистериозен автобус отвлича журналист, полицай, фото модел и четирима тийнейджъри! Това не го пускат дори в списанията за фантастика вече. Я си признайте честно колко ракии обърнахте преди да дойдете тука?
- Тези хора няма да са последните отвлечени!
- Та вие дори не сте сигурен, че и тези са отвлечени. Можехте да се отбиете първо до полицията, например.
- Поне да съобщя номера на автобуса!
Вучев придоби отегчено изражение. Отначало се забавляваше, но взе да му писва. Стана от креслото и подаде ръка на мъжа срещу себе си.
- Да сметнем разговора за приключен - каза. -Ако разберете със сигурност, че тези хора са отвлечени, се обадете пак.
Мъжът стисна ръката му и излезе без да спори повече. Вучев грабна слушалката на телефона и набра номер.
- Пратете ми някой репортер. Какво? Как така няма никой?! Първият, който се завърти без работа в Нюз-рума го искам веднага в кабинета ми! Веднага!
2.
Три часа по-рано, Видението на екстрасенса
- Малко футбол има в действията на двата отбора - отбеляза коментаторът. - Малобройните привърженици на „Славия“ едва ли ще бъдат очаровани и след този мач на „белите“. „Болярите“ владеят топката, но сякаш не бързат да я вкарат в половината на противника, въпреки негативния затях резултат.
Апостолов отвори още една бира и мислено се съгласи с коментатора. „Славия“ водеше с 1:0 срещу „Етър“, обаче той не се съмняваше, че в крайна сметка „белите“ ще загубят с три-четири гола разлика. Отдавна бе минало времето, когато „Славия“ е била отбор, достоен за уважение. Последната купа, която бяха взели бе в далечната и незабравима 1943-та година и оттогава „белите“ едва се задържаха в майсторската група. Влизането на отбора в първите десет се смяташе за добро постижение.
Камерата показа празните трибуни. Трийсетина мъже на преклонна възраст вяло подкрепяха отбора на стадион „Овча купел“. Съдията свири края на полувремето. Апостолов отпи глътка бира, напипа дистанционното и тъкмо се канеше да превключи на Ефир 2, когато бяла пелена се спусна пред очите му. Почувства как започва да се отделя от тялото си. Ръката, хванала дистанционното, стисна още по-здраво. Пластмасата не издържа и се разпръсна на многобройни парчета. Телевизорът продължи да предава програмата на Канал 1. Треньорът на „Славия“ беше започнал да обяснява пред репортер как неговите момчета играли много добре тактически през първото полувреме и щели да вземат мача в края, но Апостолов вече не чуваше нищо. Неговият дух се рееше в безплътната и призрачна страна на виденията. Дори не можеше да види тялото си, отпуснато на фотьойла пред телевизионния екран. Никога не можеше да го види.
Два снопа ярко жълта светлина пронизаха безплътната му форма и минаха през него. Той се озова във вътрешността на някакъв автобус, без съмнение „Икарус“. Вътре в него спяха седем души. Един от мъжете тепърва щеше да се събуди. Това беше журналистът. Лицето му се кривеше неспокойно, но вече излизаше от кошмара. Апостолов изведнъж почувства как някаква сила го тласка извън автобуса. От опит знаеше, че не може да се вкопчи в нищо. Позволи да бъде изтласкан навън и видя „Икарус“-а. Видя как външният му вид непрекъснато се променя. Претърпяваше някаква безумна и страшна метаморфоза. Автобусът рязко спря и се извърна към него. Извърна се, не просто някакви маневри и т.н. Извърна се като котка, която е дръпната за опашката, фаровете го гледаха. Усети ги как се впиват в него. Махай се! Махай се! Никой не те е канил тук! Изчезни Веднага, преди да е станало късно!
Против волята си Апостолов усети, че се връща в тялото си. То се гърчеше като при епилептичен припадък. От носа и ушите му бликаше кръв. Слепоочията пулсираха. Вените по шията му изпъкнаха, сякаш повдигаше непосилна тежест. Усети болка. За пръв път. Не го изпускай. Чуваш ли, не го изпускай.
Майната й на болката...
Успя да надделее. Откъсна се за втори път от тялото си, но автобусът вече беше далеч. Виждаше как задните му стопове потъват в мрака. Не можеше да го догони, но го чу. Добре, душичке! Щом толкова държиш да знаеш, ще си го получиш! Щом свърша с тях ще се върна за други и познай първо на коя врата ще почукам, задник такъв! Предупредихте да се разкарваш! Предупредих те...
... „Славия“ все пак бяха били „Етър“ с 2:0. Добро начало за сезона. Апостолов се стовари болезнено обратно в тялото си. Бялата му риза бе подгизнала от кръв. Стомахът му се канеше да изскочи от устата. Той побягна към тоалетната. Прегърна чинията и дълго повръща, докато го заболя и от устата му се проточи слуз.
3.
20:25 ч., понеделник, 15.08.1994г., кабинетът на Генералния директор на БНТ
Репортерът влезе и безпогрешно надуши идващата буря. Шефът му винаги изглеждаше по този начин, когато се гласеше да раздава шутове в задниците им.
- Охо, Върбанов?! Баш ми е драго, мой човек. Как се сети да наминеш насам?
- Връщам се от репортаж - оправда се репортерът. - Бях в Княжево, за живата верига.
- И сигурно си взел интервюта от всички присъстващи. Поне готов ли е материалът?“ - Ще стане за късните новини.
- Така и предполагах.
Вучев запали цигара „Житан“, последната в кутията.
- Сядай.
Репортерът послушно изпълни нареждането.
- Днес при мен беше един кретен, който се представи за екстасенс. Чувал ли си името Апостол Апостолов?
- Много е известен в тези среди - кимна репортерът.
- Може и така да е. Та същият ми надрънка един куп глупости за виденията си. Пратих го да си ходи и щях да се обадя и в лудницата, ако нещо не ми подсказваше, че може и да излезе нещо от историята му.
Вучев побутна към Върбанов лист хартия.
- Тук съм записал имената и фамилиите на седем души - обясни. - Двама от тях да доста известни -Христо Бърдаров е бъдещият главен на „24 часа“, доколкото знам, а Илияна Владимирова след месец ще позира за „ВОГ“. Освен тях списъкът включва едно ченге и четирима младежи. Апостолов твърди, че всичките тия са отвлечени. Не казвам, че трябва да приемаме историята му като чиста монета, обаче можем да си направим труда да проверим информацията. Ти си човекът, който поема случая!
Върбанов взе листчето, внимателно го сгъна и го сложи в джоба си.
- И още нещо. Най-отдолу съм записал номера на автобуса. Виж по гаражите дали имат подобен. За твое улеснение, марката е „Икарус“.
- Отвлечени са с автобус? Та това е смешно! -позволи си да коментира репортерът.
- Хич не ме интересува мнението ти. Освен това тоя Апостолов смята, че не са отвлечени с автобус, а от автобус. Схващаш ли?
Разговорът беше приключен и репортерът излезе от кабинета с убеждението, че шефът му окончателно е превъртял.
4.
21:32 ч., понедел ник, 15.08.1994г.
Най-сетне Апостолов бе открил адреса на икономиста Велчев. Той беше единствения човек, който бе видял на живо автобуса, освен жертвите му, разбира се. Бе видял и мястото, където „Икарус“-ът бе напуснал реалния свят. Знаеше, че няма много време. То можеше да бъде седмица, ден, час. Автобусът щеше да се върне и да убива. И, което съвсем не е за пренебрегване, мой човек, и ти му влизаш в сметката, дето много искаш да знаеш.
Тоя тип трябваше да се сети къде е точното място. Апостолов и понятие нямаше какво ще направи като го намери. Засега. Но това беше единствената възможност да попречи на „Икарус“-а. Усещаше, че седемте души вътре в него също биха могли да се справят. Автобусът бе започнал от тях, защото се страхуваше най-вече оттехните възможности. Но екстрасенсът не знаеше, а как би искал да знаеше, защо? Те можеха поне да забавят „Икарус“-а. И тогава може би той щеше да има време да убеди телевизията, че е прав. Икономистът щеше да го подкрепи. Пък и след като са отхвърлени всички възможни хипотези и най-невъзможната става реална, нали така?
Апостолов натисна звънеца.
5.
7:30 ч., вторник, 16.08.1994г., пресцентърът на МВР
Полковник Николов внимателно изучаваше телевизионния репортер. Не му се виждаше смахнат, но вероятно бе прекалил с алкохола, та още го държеше.
- Как да ви кажа, г-н Върбанов - той скръсти ръце пред себе си. - Струва ми се твърде рано да говорим за каквото и да е отвличане.
- Не знаете абсолютно нищо, така ли?
- Ако мислите, че отказвам информация, се лъжете. По-скоро съм изненадан. Между другото, откъде имате имената на младежите?
- Осведомен източник...
- ... пожелал анонимност - с насмешка довърши Николов. - Ясно. И откога знаете?
- Човекът се е обадил в телевизията към обед вчера.
- А така. Сега сме днес, около осем сутринта. Преди около пет часа дежурният в трето районно е записал едно от имената, които ми цитирахте.
Репортерът наостри уши.
- Десислава Купенова- продължи Николов. - Шестнайсет годишна, овално лице, дебели устни, дълга руса коса, среден ръст. Това описание са дали родителите. Момичето било на купон и не се прибрало вкъщи. Това все още не значи, че положението е несериозно. Първо, други не са се обаждали и второ, знаете, че децата на тази възраст не ги свърта много-много в домашното огнище.
- Нашата информация сочи, че децата са били заедно на купона - излъга Върбанов. Той бе получил списък на имената и нищо повече, но реши да импровизира.
- Вижте какво, това е обикновено родителско притеснение. Никой друг не се е обаждал, но след като твърдите, че всички са изчезнали, ще проверим.
Полковникът замълча, но това не уреждаше в ни най-малка степен Върбанов. Той очакваше да получи информация, а не да дава. Рискува с другия си коз:
- Източникът ни твърди, че заедно с тях е отвлечен и служител на полицията.
Изражението на Николов‘ не се промени, което разочарова репортера, очаквал доста бурна реакция от негова страна. Полковникът само се подсмихна едва забележимо.
- Взе да ми става интересно - каза. - Поне това щяхме да го знаем. Все пак ние сме полицията.
- Е, виждате ли - върна усмивката Върбанов. - Ние пък знаем.
- И как му е името на този наш служител?
- Ще го разменя с вас само срещу информация.
- Съжалявам, но изнудването няма да ви помогне. Казах ви това, което зная. Във ваш интерес ще е да ми дадете името и ако версията ви е правилна веднага ще ви уведомя. Най-много до петнайсет минути.
- Георги Стоянов, по чин сержант.
- Къде работи?
- В полицията, естествено - отговори Върбанов с изражение на човек, който одобрява вицовете за полицаи.
На Николов това не му хареса.
- Вижте какво - каза той, - на мен ми е ясно, че сержантът работи в полицията. Не сме толкова прости, колкото ни мислите. Сигурно сте останали с впечатлението, че името Георги Стоянов е единственото в България?
- А, не - отговори Върбанов с променено изражение. - Просто нямам друга информация.
- Е, това малко усложнява нещата, но както ви обещах - до половин час ще съм пак тук.
Полковникът записа името и излезе от стаята. Забави се доста по-дълго и репортерът има удоволствието да види коренна промяна в поведението му. Николов изглеждаше възбуден и зачервен.
- Дайте да оставим игрите - каза отривисто полковникът. - По-добре ще е да ми кажете всичко, което знаете.
- Забравихте ли уговорката?
Работи в Шесто полицейско управление. Бил на дежурство и днес по принцип не са го очаквали на работа. Аз обаче изисках домашния му телефон и се обадих.Струва ми се, че вдигна жена му. Не се е връщал у дома след дежурството. А сега е ваш ред!
- Не съм в състояние да кажа нищо повече - призна Върбанов.
- Източникът?
- Шефът знае. Ако той прецени ще каже.
- Едва ли нещата в случая опират до лична преценка.
- Хич не знам - окопити се репортерът, - обаче едва ли вие сте обяснил някому за разговора с жената на сержанта. Или така ми се струва?
- Не е ваша работа - сопна се полковникът.
- Хубаво де, няма смисъл да повишавате тон. А случайно да попитахте в това Шесто управление дали някой е видял как си тръгва сержантът? Да речем -с автобус?
- Не ставайте смешен. Било е прекалено късно за градски транспорт.
- Благодаря. Мисля, че пак ще се видим.
6.
11:25 ч., вторник, 16.08.1994г., кабинетът на Генералния директор на БНТ
- Това си е ваша работа. Получих анонимно обаждане по телефона и просто реших да проверя - заключи Вучев. - Не знаем нищо повече това, което ви е разказал репортерът. Вероятно е поппресилил нещата, за да измъкне информация от вас.
- Трябва да знаете още нещо - упорстваше Николов.
- Вие сте тук неофициално, нали така? - дари го с лъчезарна усмивка Вучев. - И очаквате да ви дам подробности? Че вие кога сте го правили? Всичко е следствена тайна. Тъкмо виждате колко ни е приятно на нас да получаваме подобни отговори.
- Пет души са изчезнали и мога за изискам официално разрешение за разпит - заплаши Николов. -Май забравяте, че между отвлечените е наш служител.
- Нищо подобно. Записал съм това над леглото в стаята си. Всичко, което мога да направя е да пусна снимки на децата и вашия служител в новините - Вучев присви очи. - Но няма да го направя. Доколкото мога сам да преценя вие се опитвате да правите частно разследване, само дето не разбирам мотивите.
- Вие се опитвате да правите същото. Нали?
- Да речем, че е така.
- Тогава да говорим открито. Предлагам взаимопомощ. При успех печелим и двамата.
Вучев се замисли над предложението и побърза да увери полковника, че едва ли ще остане доволен от информацията, която е подхвърлил източникът, но Николов на свой ред го убеди, че нищо подобно, щял да повярва на всяка дума.
- Бих ви нарекъл абсолютен лъжец - заяви почервенял полицаят след като изслуша версията на Апостолов от устата на телевизионния шеф. - Какво си въобразявате! Че съм дошъл да си губя времето?
- Казах ви, че така ще реагирате - спокойно рече Вучев. - Но това са фактите. И трябва да ви заявя най-отговорно, че екстрасенсът засега познава. Като изключим автобуса. Проверихме във всички гаражи на градския транспорт. Нямат такъв. Разбрахме, че този „Икарус“... - Вучев хвърли едно око на малко листче пред себе си -... номерът му е триста и седемнайсет, Съ хиляда сто двайсет и три Тъ Жъ, отдавна гние в автомобилното гробище. Бил бракуван преди година и нещо.
- Уверихте ли се лично?
- Да не почвате да вярвате? Николов кисело поклати глава.
Естествено, че не - каза. - Обаче ако се придържаме към достоверните факти от версията, може да излезе, че някой е използвал регистрационните номера от този автобус.
- Виж ти! Не ги ли свалят?
- Много рядко. А какво ще кажете за вашия екстрасенс?
- Да ги е свалил“ той? Не ми се вярва.
- Все пак ще проверя в автомобилното гробище - Николов се надигна от стола.
- И не забравяйте да ме държите в течение. Договорихме се, нали?
- Да - вяло отвърна Николов. - Разбира се.
- Исках само да напомня, че за разлика от вас имам името на екстрасенса. Пък и вашите колеги ще се заинтересуват от частната ви инициатива...
Вучев широко се усмихна и даде вид, че вдига телефона. Николов го изгледа кръвнищки и почти ядосан напусна кабинета му.
7.
17:45 ч., вторник, 16.08.1994г., домът на Апостолов
Екстрасенсът бе попаднал в пълна безизходица. Икономистът въобще не можа да си спомни какво е правил преди два дни. Единственото, което знаеше със сигурност бе това, че повече нямало да пие. Апостолов би направил същото, ако имаше такава жена. Даваше й деветка по десетобалната система. Недостатъкът, който откри в нея бе, че е омъжена. В общи линии с тези факти завърши посещението му при Велчев. Икономистът проявяваше пълна амнезия, когато Апостолов се опитваше по някакъв начин да го върне към приключението му с автобуса. Нямаше начин да пита съвсем директно - Велчев щеше да изпадне в шок.
Не можеше и да предизвика видение. И друг път беше опитвал да предизвиква, но никога не успяваше. Нямаше достатъчно енергия. Чувстваше се напълно объркан, без грам идея какво да прави по-нататък. В този миг телефонът иззвъня. Апостолов вдигна слушалката.
- Апостолов, слушам.
- Вучев, от телевизията. Трябва незабавно да се срещнем.
- Какво? Защо? - екстрасенсът се почувства още по-объркан.
- Дълго е за обясняване. Обаче проверих част от информацията ви.
- И?
- Едно ченге се оказа прекалено любопитно. Отишъл да провери историята с автобуса.
- Не го е открил - предположи Апостолов.
- Точно така, но с едно допълнение. Този автобус е бил пенсиониран още преди година и погребан с почести в автомобилното гробище. Досега кротко си стоял там и изведнъж изчезнал. И познайте кога! Точно ден преди да се видим в кабинета ми.
- Същият номер, който ви посочих? - пръстите на екстрасенса хванаха по-силно слушалката.
- Триста и седемнайсет, С 1123 ТЖ - потвърди Вучев. - Още не съм казвал на ченгето
8.
вашето име.
Полковник Николов пусна доволна усмивка. Сега вече го знам, приятелче. Намести слушалките по-удобно на ушите си и продължи да слуша разговора.
- По мое мнение така е по-добре - довърши Вучев.
- Защо мислите така?
- За да не вземе да се обади в лудницата. Историята, която му разказах не го накара да подскача от радост.
- Разбирам. Кога предлагате да се видим? Може още тази вечер. Мисля, че не ни остава много време.
- По-добре утре сутринта към осем в кабинета
ми.
- Ще бъда там.
- Довиждане, тогава.
Вучев затвори телефона и кимна към оператора. Тръгнаха към репортажната кола.
Николов остави слушалките на бюрото и грабна радиостанцията.
Няма коментари:
Публикуване на коментар