Следваща спирка (роман). Глава 4 (4-8)

4.
Сержант Стоянов спеше като заклан. Той нико­га не сънуваше.



5.

Всички часовници бяха спрели. Пръв установи това Славчо, който се изненада, че часът продължа­ва да бъде 1:25, а доколкото си спомнял точно толко­ва показвал часовникът му, когато се качили в авто­буса.
- Би трябвало да сме чули пукването на зората -обобщи той.


Бърдаров приближи „Сейко“-то си до ухото си.
- Странно - каза той. - Никога не забравям да го навия.
- И моят е спрял - присъедини се Илияна. - Поне не показва един и двайсет и пет, слава Богу-
- Вероятно часовникът на всеки от нас е спрял в зависимост от качването на собственика му в авто­буса - предположи Бърдаров. - Това обяснява разли­чния час.
- То и моята „Ракета“ не си дава много зор - каза Пъна. - А уж е от най-бързите в света.
Той се зае да навива часовника си, но стрелка­та на секундарника не се трогна от усилията му и не помръдна изобщо.
- Съмнявам се, че и моят „Сейко“ ще тръгне - зая­ви Бърдаров. - Ако искаш можем да се хванем на бас.
Пъна го изгледа подозрително и наплюнчи па­леца си.
- Бутилка „Джони“ - предложи той, - блек лейбъл.
- Дадено.
Бърдаров протегна своя палец. Двамата търже­ствено притиснаха пръстите си един в друг, а Славчо прекара показалец между тях, за да „сцепи“ баса. Журналистът демонстративно свали часовника си и започна да го навива.
- А, така няма да стане - поклати глава Пъна. -Око да види, ръка да пипне!
Бърдаров се засмя и му подаде „Сейко“-то си. Пъ­на го огледа с поглед на познавач и започна да нави­ва. Резултатът беше нулев.
- Ако това ви успокоява - заключи Славчо, - поне знаем кой кога се е качил в автобуса. А Пъна, изглеж­да, трябва да излиза от пачката.
- Много смешно!
Чу се глухо тупване. Всички глави се извърнаха по посока на звука. Полицаят беше паднал от седал­ката и вече не хъркаше.
- Майка му стара! - даде воля на чувствата си Пъ­на. - Думна долу като чувал с картофи и ни дума, ни вопъл, ни стон!
Бърдаров се приближи до сержанта, клекна до него и го побутна по рамото. Все едно, че беше поту­пал бетонна стена - никаква реакция. Заби пръсти във врата му. И да имаше артерия някъде там, то тя пред­почете да запази анонимността си. Журналистът из­върна поглед към другите. Най-близо беше Илияна.
- Струва ми се, че е мъртъв - каза той. - Да имаш огледало?
Илияна кимна и отвори чантичката си. Подаде му дамско огледалце. Бърдаров внимателно го избър­са с носната си кърпа и го доближи до полуотворена­та уста на сержанта, макар да знаеше, че няма да има никакъв ефект. Полицаят беше отишъл да проверява документите на свети Петър. Огледалцето не се за­мъгли изобщо.
- Знам защо е умрял.
Гласът на Деси прозвуча толкова убедително, че
стресна останалите. Пет чифта очи се насочиха към нея. При други обстоятелства момичето щеше силно да се изчерви, но сега твърдо издържа погледите.
- Той не е сънувал.
- Какво искаш да кажеш? - попита Соня с исте-рически нотки в гласа.
- Тя предполага - намеси се Бърдаров с успокоя­ващ глас, - че ние сме живи, защото сме сънували и това ни е спасило. А полицаят е мъртъв, понеже не е. Прав ли съм?
- Да.
- Дрън-дрън - заключи Пъна. - Ченгето дало фи­ра, щото не е сънувал, а?
Той се изсмя пресилено.
- Версията я бива - защити я Славчо. - Да не би да предлагаш по-добра?
- Що не го духаш, бе? Ти откъде си толкова сигу­рен, че тоя не е сънувал? Що не ми го докажеш, щом си толкова отворен?
Пъна сви юмруци и пристъпи към опонента си. Илияна застана между тях.
- Спокойно, момчета - каза. - Вярно е, че не мо­жем да сме сигурни в твърдението. Да допуснем, че е получил инфаркт.
- Напълно вероятно - подкрепи я Пъна.
- Или е сънувал, но не кошмар. Нали всички ние сме сънували кошмари? - боязливо предположи Со­ня.
- Абе, Илияна вече ви каза как е станало - сарка­стично заяви Пъна. - Не мога да разбера що търсите мъгляви обяснения.
- Понеже сме в мъглява ситуация - прекъсна го Славчо. - Ти как мислиш? Май забрави, че не може­ше да станеш от седалката.
Докато се препираха трупът на сержант Стоя­нов леко потрепери. Пръстите на ръцете му едва за­бележимо се свиха. Очите се отвориха, колкото да наблюдават през спуснатите мигли на клепачите си.
- Според мен - каза Бърдаров, който започна да усеща, че положението е на ръба да бъде изтървано, - най-важното в момента е как да се отървем от тру­па, всичко останало отива на заден план. Нямам пре­дстава колко време ще бъдем в автобуса и как ще сле­зем от него, а пък мъртвите освен че не се бръснат използват парфюм със специфичен аромат, познат само на ценители, а ние едва ли сме от тях.
- Не говориш сериозно! - ужасено каза Илияна. -Не можем ли да спрем това нещо? Да строшим стък­лата. Отвън има хора! Те ще ни чуят! Полицаят може да е изпаднал само в кома!
- Не мисля, че наоколо има каквото и да било -сряза я остро журналистът. - А колкото до спирането на автобуса, всички знаем, че опитах и нищо не ста­на.
- Обаче наистина можем да строшим някой про­зорец - хвана се за думите й Пъна. - И скачаме навън! Дайте нещо твърдо.
- Що не пробваш с глава, хубавецо?
Това беше нов глас. Звучеше така, сякаш идва­ше от много далеч, пропътувал светлинни години, за да стигне до тях. Шестимата започнаха неспокойно да се озъртат, Соня тъничко изпищя и побърза да се скрие в прегръдката на Пъна.
В автобуса нямаше никой. Никой, освен тях.
- Добре де - сега гласът звучеше от много по-бли­зо, идваше от пода на автобуса, - какво се пулите. Ня­ма ли някой тарикат да ме повдигне от пода?
- Ченгето! - изрева Пъна. - Майка му стара! Жив е!
- Ще ми спукаш тъпанчетата, глупако! - отвърна сержант Стоянов. - Хайде, вдигнете ме!
Славчо тръгна към него, но Бърдаров го задър­жа за ръката.
- Стой на мястото си! - заповяда той. - Никой да не прави и крачка към това.
- Но човекът може да си е счупил нещо! - рязко отвърна Илияна. - Защо не му помогнем?
- Защото е мъртъв, затова!
- Умник го раздаваш, значи!
Сержант Стоянов се изправи на крака толкова бързо, сякаш беше направен от ластици. В ръката му проблясваше „Макаров“, а очите му бяха подбелени и невиждащи. Това обаче не му пречеше да държи пис­толета към ядрото на компанията, която инстинктив­но отстъпи няколко крачки назад. Соня дори се изне­нада, че не е способна да крещи. Устата на Славчо бе широко отворена, а Пъна почти скочи в ръцете на Бърдаров. Първа се окопити Илияна.
- Господин полицай - каза тя, - попаднали сме в страхотна беда.
- О? - сержантът видимо се забавляваше. - Ни­ма?
- Не виждаш ли очите му - изсъска Бърдаров към нея. - Жив човек не може...
Той не успя да довърши. Стоянов извърна неви-ждащия си поглед към него и почти го хипнотизира.
- Не одобряваш очите ми? Не се притеснявай, виждам те прекалено добре. Но щом желаеш, мога и иначе.
Очите на сержанта започнаха бързо да се вър­тят в орбитите си, подобно на побеснели жироскопи. След миг зениците бяха на мястото си, само дето Бър­даров имаше неприятното чувство, че през тях гледа нещо, което никога не е било човек.
- Майната ти! - изкрещя Славчо и застана пред Деси. - Хич не можеш да ме уплашиш!
Ченгето вдигна пистолета към главата си и го до­пря до слепоочието си. Дръпна спусъка. Куршумът проби черепа, рикошира в едно от стъклата на авто­буса и се заби в стомаха му. Сержант Стоянов се ори-гна. Илияна припадна и щеше да се удари лошо в по­да, ако Соня не я беше подхванала в последния мо­мент.
- Както кажеш, Стрелецо - ухили се ченгето. -Само че тук касата с уиски я печеля аз!

6.

Усети, че някой му пречи. Някой, който беше извън него. Този някой помагаше на шестимата глупаци и това го изнервяше. Най-вече - накара ги да заспят. Сякаш се намираха в проклет хо­тел! О, можеше да се справи с този проблем. Но гадните им сънища, макар превърнати в кошма­ри, сe стремяха към общ. Превръщаха се в про­тивна ефективна защитна система. И за това беше виновен онзи някой. Пречеше му да влезе в кошмарите им и да ги довърши. Самите те няма­ха волята да издържат. Щяха да рухнат така бър­зо, както рухна ченгето - външният не бе успял да му помогне. Влезе в сержанта и го довърши.
1:0 срещу опонента. Засега и това не беше малко. Но кой, по дяволите, се стремеше да му попречи! Със сигурност това не бе побърканият екстрасенс, който го видя. Скапанякът нямаше достатъчно сила, за да му противостои. Но с чу­жда помощ би могъл. И трябваше да бъде изтрит от уравнението. Без друго положението бе ста­нало достатъчно сложно, а мисията не е изпъл­нена.

7.

Неясна фигура се изтърколи от покрива на ав­тобуса и падна върху пътя с глухо тупване. Чу се не­приятен пукот като от настъпени съчки и няколко ре­бра се показаха през дрехите на фигурата заедно с късчета месо и конци по счупените си върхове, фигу­рата глупаво се ухили и се изправи на крака. Напра­ви няколко несигурни крачки в противоположна посока на отминаващия автобус и спря. Огледа внима­телно пътя пред себе си с подобните си на дупки зе­ници и сви вляво. Намери каквото търсеше. Пропаст, чийто отсрещен край, както и дълбочината й не се ви­ждаха, фигурата скочи в нея, развявайки зад себе си разкъсана шофьорска униформа.
Пет секунди по-късно в отворената паст на про­пастта изчезна и шпалирът черва, който следваше ка­то куче скочилото в бездната тяло.

8.

Фаровете на автобуса осветиха пътеуказател-натабела, която противно на всички приказки наИю-тон за земното притегляне, висеше във въздуха, без да бъде крепена от никакви подпори. Пръв я забеля­за Славчо, който бе долепил лицето си до един от про­зорците, с надеждата да види поне светлините на гра­да.
Отначало не повярва на очите си.

Добави в Svejo