Следваща спирка (роман). Глава 5 (1-4)

ПЕТА ГЛАВА

1.
23:47 ч., вторник, 16.08.1994г.

Полицейският „Форд“ и репортажното „Рено“ на телевизията почти се сблъскаха на една от преките преди улицата, на която се намираше къщата на Апо­столов. И двамата шофьори бяха решили да спрат на едно и също място и само бързата реакция на първия спаси застрахователните агенции от разходи по из­чукване на ламарините на автомобилите. От“форд“-а слезе полковник Николов и с бърза крачка се отпра­ви към вратата на „Рено“-то, от която вече се показ­ваше главата на Вучев.


- Какво, по дяволите, си мислите, че правите? -изкрещя Николов.
- Човек може да си помисли, че нарочно го сле­дите - заяде се Вучев. - Просто не мога да се размина от вас. Да не сте сомнамбул?
- Готвя се да пипна вашия екстасенс - обяви Ни­колов.
- О, и ако мога да знам откъде сте разбрали име­то му?
- Имам си начини.
- Много съжалявам, но екстрасенсът е наш!
- Нищо подобно. Мой е.
Двамата застанаха наежени един срещу друг и почти допряха носовете си.
- Няма начин, приятелче - отвърна Вучев. - Ние сме първите.
Операторът беше насочил камерата си към тях и снимаше. Двете ченгета, придружаващи Николов тъ­по стояха отстрани и гледаха като ритнати в задници­те.
- Кажи му на тоя да разкара камерата - озъби се полковникът.
- Това ще го чуеш по новините утре - заплаши Вучев. - Не знам как си се добрал до името и адреса на моя човек, обаче все ми се струва, че не е станало много законно.
- Твоят човек е отвлякъл пет души, така че...
- Седем.
- Седем?
- Седем, а може и да не е той, драги. Тъкмо зато­ва съм тук, а ти вече пристигаш и тръгваш да го окошарваш!
- Глупости. Бас държа, че седемте души са в ма­зето му.
- И да не поиска откуп досега? - Николов се запъна.
- А изчезналиянт автобус? - продължи Вучев. - Май действаш доста прибързано.
Полковникът се изсмя кратко и грубо.
- Цигани - каза той.
- Какви цигани?
- Освен мед крадат и желязо. Разфасовали са автобуса и толкова. Колкото до откупа, може да е ре­шил първо да си поиграе на спасител. Уж намира от­влечените, а после отнася благодарностите, които по всяка вероятност ще бъдат подкрепени от финансо­ва част.
- Изтърваваш факта, че пазачът на автомобил­ното гробище е изчезнал горе-долу от това време, по което и автобусът.
- Това откъде го знаеш?
- Имам си начини - върна си Вучев.
- И с него проблемът е решен. Ако си бяхте дали малко зор щяхте за знаете също така, че въпросният тип е криминално проявен. Спокойно можеш да се за­виеш с досието му. Вероятно е бил в комбина с ман­галите и е духнал след кражбата. Оказа се, че доста неща са изнесени от това гробище.
- Драги ми Поаро - ехидно се ухили Вучев, - раз­бирам желанието ви да блеснете с малките сиви кле­тки, обаче, все ми се струва, че пропускате един нез­начителен детайл.
- Ще съм особено задължен - отбеляза в същия дух Николов, - ако уважаемият Холмс бъде така лю­безен да докаже, че всъщност хаванската пура дейс­твително я е пушила жена на трийсет и пет години с шести горен кариес и хром ляв крак.
- Екстрасенсът не би могъл да отвлече седем ду­ши. Ако знаеш това, което и аз, то вече ти е известно, че децата са били на купон във Владая, сержантът е бил дежурен в Княжево, а другите двама - тук Вучев позабави малко, но реши, че може да съобщи имена­та, така или иначе ченгето или вече ги знаеше, или тепърва щеше за разбере - Бърдаров и Владимирова са били съответно в Павлово и Студентски град. И след като всичко това е вярно, то едва ли екстрасен­сът би имал физическата възможност да заволи вси­чките. Трябва да си е дал доста зор.
- Да, да, да - махна с ръка Николов. - Всичко то­ва е много забавно, обаче на нашия човек нищо не му е пречело да действа в комбина с още няколко.
- Не бях мислил за това - призна си Вучев.
- Пък и не си длъжен. Това е моя работа, в края на краищата - каза Николов с пренебрежителна ус­мивка. - А сега възнамерявам да узная какво търсите вие тук.
Вучев бутна един „Житан“ в устата си и бавно го запали. Дръпна два пъти преди да отговори.
- Имам основание да смятам, че някой ще се опи­та да пречука точно тази нощ Апостолов и смятам да документирам събитието.
- Кой?
Вучев вдигна загадъчно рамене и не каза нищо.


2.
1:23ч., сряда, 17.08.1994г.

Апостолов се събуди с твърдото убеждение, че става нещо нередно. Кошмарът, подобно на опиум, бе обсеебил съзнанието му. Доколкото можеше да си спомни, това беше първият кошмар, който въобще е сънувал. Виденията заместваха кошмарите. Те могат да бъдат много по-опасни, бе казала врачката, която разкри първа възможностите му да вижда в прост­ранството и времето. Тогава баща му бе обявил ду­мите й за празни приказки, но синът му знаеше, че му предстои да остане сам. Беше опитал да разубеди ро­дителите си да не се качват на самолета за Варна, защото знаеше, че колесникът няма да се спусне. То­гава майка му го целуна и разроши косата му. Не се безпокой, каза му. А две седмици по-късно леля му се настани при него в празния апартамент. А сега се появи и първият кошмар.
Здрави космати ръце, с мускули като корабни въ­жета, изпънати до скъсване, потапяха главата му в то­алетна чиния с големина на вана. Лайната вряха в нея. Зловонни мехури се издигаха над тях и се пръсваха срещу лицето му. Кошмарът беше свършил, но мири­змата оставаше. И беше по-осезаема. Далеч не тол­кова безобидна като характерното й за препълнени­те обществени тоалетни другарче. Май някой си е за­бравил у вас разложения труп, ха-ха, приятелче. Оба­ди му се по телефона да доде да си го прибере.
Тънка ивица светлина се процеждаше под вра­тата на спалнята му. Лампата в коридора светеше, но Апостолов беше сигурен, че я е загасил. Стана от ле­глото и нахлузи чехлите си. Грабна нощната лампа от шкафчето и се почувства по-сигурен, макар да си по­втаряше наум, че отстрани изглежда адски тъпо, че още е под въздействието на кошмара и е по добре отново да си ляга, по дяволите! Добре де, така и ще направи, но първо да изгаси лампата в коридора.
Отвори вратата и вонята го удари право в носа. |Сподави желанието на стомаха си да надникне през устата му. И после видя интересен орнамент на тапе­та срещу себе си. С разкривен почерк и доста негра­мотно, някой беше изписал
ШИБАН ПЕДИРАЗ!
Неизвестният автор на констатацията шумно се оригна досами него. Апостолов замахна с нощната лампа инстинктивно по посока на звука. Чу се тъп удар, последван от глухо тупване, на свой ред прид­ружено с груб дрезгав смях. Изуменият поглед на Апо­столов регистрира странна гледка. Мъж на средна възраст, който отдалеч би могло да бъде взет за съб­рана на куп офис мебелировка, при това взривена, бе паднал по гръб на пода и кротко му се хилеше, въ­преки голямата вдлъбнатина на черепа, получена от нощната лампа. Вонята от него би могла да накара стадо свине да получат трайни увреждания на обоня­нието. Самият Апостолов гледаше да диша през ус­тата. Няколко счупени ребра дружелюбно надничаха от дрипите, с които бе облечен субекта, а около сла­бините му се вееха остатъци от черва. Боже мой, на­стръхна Апостолов, той е изтръгнал червата си, да не му пречат при придвижването. Аз съм полудял. Чове­кът пред него не би трябвало да е жив. Просто няма­ше друг избор. Не и в това състояние, крещеше съз­нанието на екстрасенса. Освен ако майката Приро­да не бе решила да си направи майтап за сметка на собствените си закони.
- Майката Природа е кучка, приятелче - с не­естествен глас проговори мъжът и протегна напред ръката си. - Ще бъдеш ли така любезен да ме вдигнеш от пода? Много е неудобен за лежане.
Апостолов отстъпи крачка назад. Мъжът прими­рено се усмихна, сякаш и друг път са му оказвали по­добна услуга и сам се изправи на крака. Опипа глава­та си и се намръщи, а Апостолов би се хванал на бас, че гримасата в никакъв случай не е предизвикана от болка. Мъжът сякаш искаше да си спомни нещо мно­го важно.
- Аз съм шофьорът на автобуса - обясни. - Дошъл съм да се договорим.
Сънувам, майка му стара, това е пълен абсурд.
- Както виждам, съвсем не си радостен да ме ви­диш - констатира шофьорът, - а сам се натискаше, не е ли тъй?
Разбира се, че е, ама разбира се! Седя си вкъ­щи и си приказвам с мъртвец, който вони не по-зле от софийското сметище, а в същото време малко капи-лярче в мозъка мие дало накъсо и съм луднал. Точно така. Дъската ми се е разхлопала и само трябва да се обадя в психиатрията да си поръчам ризка мой раз­мер.
Докато Апостолов трупаше аргументи в полза на психиатрията, шофьорът незабелязано се примъкна по-близо до него и свойски преметна ръка през ра­мото му.
- Не е ли забавно! - весело заяви той. - Та ние дори не се познаваме. Приятелите ме наричат Жоро.
- Апостол.
- Браво. Току-виж завържем светски разговор. Кво ще кажеш за по една бира. Имаш таман седем „Загорки“ в хладилника. Позволих си да му хвърля ед­но око.
- Само че, би ли си свалил ръката от мен.
- Надуваш се, а? Мразиш близкия контакт с про­столюдието.
Шофьорът прибра ръката си.
- Ще те чакам в хола при телевизора. И не се опитвай да правиш шашми, ей! Знам ви аз висшисти­те!
Апостолов безропотно отиде.в кухнята, извади от хладилника две изстудени бири и тръгна към хола, като през цялото време си повтаряше, че не е наред и какво, по дяволите, прави.
- Аха, бирите! - Шофьорът грабна едната от ръ­цете му и жадно я изпи. - На това му се вика да си пикаеш на парите, а? При мен е по бързата процеду­ра - заяви той, като забеляза изписаната погнуса на лицето на екстрасенса, появила се по повод стича­щата се направо от разпрания му корем бира. - И ти да имаш подобна дупка, драги, и на теб няма да ти се налага да уринираш, нали тъй?
Това се стори много забавно на шофьора и той се засмя с глас.
- За какво ще се договаряме? - подсети го Апос­толов.
- Ах, да. Извинявай, бях забравил.
Шофьорът запрати бутилката в-стената. Тя ос­тана здрава. Погледна Апостолов в очите. Екстрасен­сът усети как краката му се подкосяват. Вътре в този труп имаше нещо друго, което гледаше през очите му. Напомни му за картините по анимационните филми, през чиито очи винаги гледаше някой друг.
- Дай ми адреса на Велчев.
- Не разбирам за какво говориш.
- Хич да не ме баламосваш, мой човек. Знам, че си ходил при него. Той тъй и тъй няма да се сети за какво го питаш, ама нека да сме сигурни.
- Не го знам.
- Разочароваш ме. Бих могъл да те убия още се­га и пак да се добера до него.
- Както искаш.
- Не си играй с мене - гласът на шофьора мутира. Сега в него се долавяха нотки като от боботенето на автобусен двигател. От устата му започнаха да изли­зат изгорели газове и Апостолов долови осезаема промяна в аромата, излъчван от шофьора.
Вонята на труп бе изместена от задушл ивата на­ситена миризма на изгорели газове от дизелово го­риво.
- Не хитрей, глупако! - гласът на шофьора преми­на във вой. - Давай адреса, докато още имаш възмо­жност!
От порите му започнаха да се издигат тънки струйки пушек. Помещението се изпълни с дим.
- Няма да стане! - кресна Апостолов, за да над-вика рева на двигателя. - Хич не си помисляй!
Шофьорът връхлетя върху него.

3.
- Майка му стара! Това не е вярно! Майка му ста­ра! - операторът повтаряше този рефрен почти от на­чалото на появата на шофьора в покоите на Апосто­лов,
Двамата с Вучев бяха заели позиция пред ши­рокия панорамен прозорец на хола на екстрасенса и снимаха оттам хода на събитията.
В къщата вече бяха нахлули ченгетата на Нико­лов, предвождани от самия него и стреляха във всич­ки посоки. Пет-шест куршума профучаха в опасна бли­зост до мястото, от което Вучев и неговия оператор запечатваха на лента баталната сцена.
- Представяте ли си, господин Вучев! - с трепе­рещ глас каза операторът. - „Пулицър“! Отсега го ви­ждам. Ловя се на бас, че още преди да е изтекла сед­мицата CNN ще се изтрепва да ни замеря с пачки!
- Майната им, Илиев! По-добре гледай да не из­тървеш нещо, защото е много по-вероятно да видиш как изглежда заповедта за уволнение. И се моли да не си забравил да натъпкаш лента в проклетата ка­мера!

4.
Ченгетата нахлуха в къщата. Николов бе изва­дил пистолета си и го държеше насочен към главата на шофьора.
- Не мърдай, задник! - изкрещя той. - Още крач­ка и си мъртъв!
Шофьорът удари силно Апостолов под брадич­ката и след като екстрасенсът се свлече на пода, се обърна към новия досадник. Тръгна към него с такова ускорение, че подметките му оставиха черна диря по паркета. Николов нямаше време да се изненадва. Стреля два пъти в челото му. Шофьорът отскочи на­зад, по-голямата част от черепа му се приводни в ак­вариум със златни рибки, но той сякаш не усети раз­дялата. Поднови атаката.
- Кво чакате бе! - развика се полковникът. - Огън по говедото!
Хората му започнаха да натискат спусъците на оръжията си. Стаята се изпълни с виещи рикошети. Въздухът натежа от дим. Почти нищо не можеше да се види.
Дълго преди да преустановят стрелбата шофьо­рът бе паднал на пода, пронизан над трийсет пъти.
Николов се разпореди хората му да излязат на­вън и да отпратят събиращата се тълпа любопитни съ­седи по пижами.
- Учение на полицията - гласеше инструкцията му. - Обучение на кадри в нощни условия. Това казва­те на всеки и точка! Ясно ли е? Утре ще го видят по телевизията. Ако някой се прави на много умен му обя­снявате да си гледа работата. Хайде, движение!
Вучев се размина на вратата с тримата полицаи и се присъедини към полковника, който вече оглеж­даше трупа и цъкаше с език.
- Вони! - сбръчи нос Вучев. - Как е Апостолов?
- Взе да идва на себе си - кимна Николов към ек­страсенса, който бе допълзял до канапето и ги гледа­ше оттам с празен поглед. - Мисля, че е изпаднал в шок, но ще се оправи. Снимахте ли?
- Там е работата, че снимахме. Тонът на Вучев не хареса на Николов.
- Какво искаш да кажеш с това? Вучев посочи към трупа:
- Това нещо. Не съм го очаквал.
- Е?
- И двамата знаем, че сме тук, за да пипнем Апо­столов. И сега се оказва, че май никого не е отвли­чал.
- Да не искаш да кажеш, че си възнамерявал да го пипнеш в бърлогата му, заедно с отвлечените? -облещи се Николов.
- А за какво си мислиш, че ще бия път дотук? Без съмнение си бил обладан от същите високохуманни чувства, когато си подслушвал телефона ми.
Полковникът леко се изчерви и извади кърпич­ка от задния джоб на панталоните си. Започна да бър­ше обилната пот, която се стичаше от челото му.
- Голяма работа - измърмори той. - Нали и два­мата сме капо.
- Бедата не е в това - изтърси Вучев. - Тоя труп не ми харесва. Изглеждаше мъртъв още когато си бе­седваше с Апостолов. И самият Апостолов изглежда бе на това мнение.
- Глупости! - каза Николов, но сам знаеше, че е така. - Глупости!
- Ти си глупости! - тросна се Вучев. - А как ще обясниш вонята на нафта и труп?
В това време на вратата се появи и операторът. Беше по-бял от чаршаф на реклама за нов прах на пране.
- Господин Вучев - каза, - Май имаме проблеми!
- Моля!?
- По-добре елате да видите контролния монитор.
- Нещо с лентата?
Вучев бе готов да припадне. Пропадаше стра­хотен репортаж.
- Кво си оплескал, да те вземат мътните?! - изви фалцеттой.
Операторът сви рамене, но не проговори. Оче­видно случилото се с контролния монитор надмина­ваше комуникативните му възможности. Вучев ожес­точено се изплю на пода и тръгна да излиза.
- Чакай, идвам с теб!
Николов го последва навън.Ченгетата бяха ов­ладели положението наулицата. Любопитните надни­чаха вече само през прозорците на къщите си. Пол­ковникът прати двама оттях да пазят трупа и Апосто­лов и влезе заедно с Вучев в репортажното „Рено“. Операторът нагласи лентата и включи контролния мо­нитор.
Записът на екшъна бе повече от добър. САмо де­то липсваше една подробност. Трупът.
- Имам чувството, че сме заснели долнопробна пантомима с липсващо главно действащо лице - из­рече с болка Вучев, на който малко му оставаше да ревне. - Нова версия на „Невидимия“, мътните го взе­ли!

Добави в Svejo