Ремонтната група се върна в гаража точно за да присъства на редовната сутрешна блъсканица, когато повечето шофьори излизаха за първия си курс. Трите кафенета бяха претъпкани, боботещите двигатели на автобусите караха хората да се надвикват.
Тримата мъже слязоха от аварийния „Чавдар“ и се насочиха към едно от кафенетата. Изглеждаха недоспали и раздразнени. Почти цяла вечер бяха търсили закъсалия „Икарус“, след като се оказа, че нито един от диспечерите, покрай които трябваше да мине автобуса по курса си, не го беше забелязал. Това бе причината, която накара Радо да изригне колосална ругатня, с която привлече погледите на няколко ценители на този род изрази.
- Ей, майка му стара! - продължи той. - Симо, братче, дръж ме да не падна! Онова нещо там - посочи с пръст вдясно от себе си - не е ли трошката на Жоро, а? Тъкмо тя е, мътните го взели.
Колегата му неодобрително поклати глава. - Изглежда си прав. Само дето не ми е ясно що копелетата нищо не ни казаха за това.
- Нищо, нищо! - успокои го Радо. - Майтап за наша сметка, значи. Хубаво. Ще ги докопам всички майтапчии аз, тъй да знаеш! Само да знаят как ще им го върна. Не били го забелязали. Ще ги забележа аз, тяхната мама!
Симо се приближи до „Икарус“-а и внимателно го огледа.
- Че той дори не е излизал от гаража - констатира той.
- Айде бе? - изуми се Радо. - Как така не е излизал?
- Под него е сухо.
- Сухо казваш?
Радо изпсува и се запъти към стаята на главния диспечер. Влезе вътре и впи кръвясалия си поглед в него:
- Така значи!
- Добрутро, Ради! - поздрави го диспечера. - Що си се газирал такъв?
- Ще ти кажа - процеди Радо. - Не съм очаквал подобен кален номер от вас. И от мен да знаеш, ще поискам да ви накажат. Хич не се шегувам!
- Ама чакай малко! Нищо не разбирам....
- А, и не разбираш - Радо се ухили широко. - Цяла вечер обикаляме като смахнати да търсим повреден автобус, който дори не е излизал от гаража. И твоите хора не го били виждали. Ми как ще го видят...
- Не открихте ли Жоро - прекъсна го диспечерът.
Монтьорът едва се овладя да не го цапне по плешивата кратуна.
- Не знам за какъв ме взимаш - каза, - но ако случайно още не си разбрал, ти повтарям, че Жоро тази вечер изобщо не е излизал от гаража. На теб ти плащат да следиш кой как си прави курсовете, а не да си правиш дебелашки шеги на чужд гръб!
Сега вече кипна и главният диспечер:
- Няма дати позволя да дрънкаш глупости по мой адрес! Обвиненията ти са налудничави!
Грабна слушалката на телефона и поиска вчерашните разписания. Когато ги донесоха ги прелисти и извади това на Жоро. Тресна го върху бюрото си с текста към Радо.
- Ето му разписанието за твое сведение! Радо го взе в ръце и внимателно го прегледа.
- Майтапът е бил и за твоя сметка - обобщи. - Няма автобус с такъв номер в гаража.
- Какво искаш да кажеш?
- Триста и седемнайсети го бракувахме миналата година. Добре си спомням това, защото лично аз съм го поправяй най-малко сто пъти. Би трябвало да си спомниш, че този автобус редовно правеше номера и шофьорите никак не се радваха ако им се наложеше да го карат. Триста катастрофи за една година. Как ти се струва?
Диспечерът изтръгна листа от ръцете на монтьора.
- Вярно бе! Трябва да е някой от новите. Сбъркал е пътния лист!
- Нищо подобно. Нали ти казвам, че автобусът му е тук.
- А как ще обясниш факта, че всички са го видели по курса към Владая?
Радо сви рамене:
- Това ти трябва да го обясниш.
Същата вечер Димитър Тотев, шофьор в „Земля-не“ вдигна сватба. Присъстваха членовете на ремонтната група, главният диспечер и почти всички работещи в гаража. Никой оттях не повдигна повече въпроса за курса към Владая, за Жоро и кола 317-та. Просто никой не си спомняше нещо подобно някога да се е случвало.
2.
76:30 ч., една година по-рано, работилницата на гараж „Земляне“
Радо тегли финален шут по ламарината на автобуса. Току-що бе излязъл от канала под него, покрит от глава до пети с грес и масло. Ако зависеше от него би скъсал всякакви дипломатически отношения с унгарците, които имаха наглостта да продават съмнителни автобуси на България и с удоволствие би разстрелял тиквениците, които даваха пари за подобни гробници.
- Нищо не става от този боклук - заключи той. -Скапал се е. Напълно се е скапал.
- И ти да бъхтиш из разбити пътища с тройно повече пътници, и ти ще се скапеш - увери го Симо. -Какво е този път?
- Какво ли не му е! - изсумтя Радо. - Идиотът, който го е карал последния път е забравил да види има ли масло в двигателя. И познай? Нямало е никакво масло. Двигателят е блокирал, да му се не види! А и ми писна от този автобус! Минат не минат два дни и ми го карат за ремонт! Отгоре на това мирише. Се едно са го използвали за катафалка, мамка му!
Радо запали цигара, закашля се дрезгаво и я загаси.
- Разкапва се. Чудно ми е как досега някой пътник не е пропаднал. Изгнил е отдолу, казвам ти.
Вдигна юмрука си срещу Симо.
- Целият го вкарах.
- А стига бе!
- Слез в канала и ще видиш дупката, щом не вярваш.
Симо недоверчиво присви очи и стана от гумата, на която беше седнал. Тръгна към автобуса. Не че искаше да види дупката, оставена от юмрука на Радо. Имаше собствени причини. В крайна сметка лично той беше проверил изправността на автобуса преди ден и можеше да се закълне, че в двигателя имаше достатъчно масло. Тогава „Икарус“-ът беше абсолютно изправен.
Лъхна го миризма като от развалено месо. Мястото, където Радо бе пъхнал ръката си изглеждаше като гангренясала рана. Симо почти видя бели червейчета да надникват от нея. Докосна я с пръсти и веднага ги отдръпна.Не можеше да е истина, обаче му се струваше, че тенекията пулсира. Имаше чувството, че е допрял пръстите си до кожа, гореща като
на тежко болен. Вонята се засили и Симо побърза да излезе преди да се е задушил.
- Е - попита Радо, - скапап се е, нали?
- Дума да няма! Така си е.
Нито един от двамата не спомена пред друг за случилото се. Предложиха автобусът да бъде бракуван и забравиха за съществуването му, така както година по-късно щяха да уверяват всеки, че шофьор на име Жоро никога не е работил в гараж „Земляне“.
3.
13:30 ч., седмица по-късно, автомобилното гробище
„Вечният сокол“ несъмнено бе попаднал на засада, устроена от Империята. Соло и Скайуокър знаеха, че предстои тежка битка. Два имперски разрушителя бяха застанали фронтално срещу тях, а светлинната им скорост както винаги не включи.
Момчетата бяха толкова погълнати от играта в потрошения „Икарус“, че въобще не забелязаха сянката зад тях.
- Обърни наляво! - нареди едното. - Хайде, Соло, дай им да се разберат!
- Момент, Люк! Само почакай да видя сметката на оня изтребител! Включи защитния щит! Соколът няма да издържи още едно попадение.
Сянката се хвърли напред и сграбчи Соло за раменете. Момчето изпищя. Скайуокър скочи през счупения преден прозорец и побягна.
- Спокойно, моето момче - прошепна дрезгаво сянката на пленника си. - Аз съм пазачът. Нищо лошо няма да ти се случи.
Запуши устата му с една ръка, докато с другата започна да сваля панталоните му.
- Спокойно, спокойно - пазачът бе започнал да се задъхва. - Колко пъти съм ви казвал да не играете тука! Трай, инак ще кажа на майка ти!
Момчето впи зъби в косматата ръка, която притискаше устата му. Мъжът изруга и от пусна хватката, с което му даде възможност да използва шофьорската седалка като трамплин. То отскочи от нея и излетя навън през предното стъкло. Изправи се на крака и понечи да хукне, но се препъна в свалените си панталонки и залитна назад. Точно зад гърба му, забито дълбоко в земята, стърчеше арматурно желязо. Капитан Соло се наниза на него. Педя от желязото се показа, обляна с кръв, на сантиметър от пъпа му.
Пазачът видя всичко. Стоеше онемял в автобуса и притискаше ухапаната си ръка. От устата му течеше кръв. Собствените му зъби се бяха впили в долната му устна, но той дори не усети това. Понечи да слезе, но предната врата внезапно се затръшна пред носа му. Автобусът се затресе и го отхвърли към шофьорската седалка. Пред очите му отново беше момчето. Но желязото, което го караше да изглежда като неизвестна пеперуда в хербарий, сякаш се топеше, изчезваше. Пазачът изведнъж престана да се вълнува от затворилата се врата и внезапното пробуждане на автобусния двигател. Не, желязото не се топеше. Просто момчето се изправяше. Това е невъзможно, крещеше съзнанието му. Лъжеш се, старче, прокънтя чужд глас в главата му, капитан Соло става и идва за теб.Момчето се изправи и погледна право в него. По ризата му нямаше дори следа от кръв. Мъжът изкрещя.
Предната врата на автобуса отново се отвори и момчето влезе вътре. Вмъкна се в шофьорската кабина, а от очите му струеше неестествена зелена светлина. Насочи погледа си към пазача.
- Педофил, а? - каза то, но гласът му не беше момчешки.
Гласът беше дрезгав и прастар. Това беше гласът, който преди малко... о, не, това беше гласът, който му бе обясним защо момчето...
- Да, станах, за да дойда за теб, а ти педераст скапан дори не се радваш на това!
4.
14:45 ч., същият ден, автомобилното гробище
Скайуокър се върна. Застана до „Икарус“-а и се огледа на всички страни, готов веднага да си плюе на петите, ако от някъде се зададе пазачът. Но нямаше никой.
- Васко - прошепна той. - Васко, тук ли си?
Не последва отговор. Момчето влезе в автобуса.
- Васко! Васко, бе! Кажи ако си се скрил! Васко? Иди си, чу в главата си, иди си. Васко е добре.
Само си иди. Не ти е дошло времето.
- Ицо-о-о-о! Ице-е-е-е!
Момчето се стресна. Майка му го търсеше.
- Ице-е-е! Хайде, скъпи! Ице-е-е! Тръгваме на гости! Идвай!
И момчето
5.
се събуди.
- Боже мой! - изхриптя сънено Бърдаров. - Ама че сън!
Огледа се.
- Да ме вземат мътните! Че аз още съм в проклетия автобус!
Бързо стана от седалката и погледна часовника си. 1:25 сутринта. Бърдаров ясно си спомняше, че се е качил в един и трийсет и девет. Не беше възможно да е проспал двайсет и четири часа. Още повече, че датата продължаваше да е същата. И освен това вече не беше сам в автобуса. Някой зад него хъркаше юнашки.
Бърдаров разтърка очите си и огледа вътрешността на”Икарус”-а. Цели шест пътници, без него. Дъскорезницата беше пуснал полицай с тънки отвратителни мустачки. На седалка пред него спеше блондинка, а в задната част със същото се занимаваха двама тийнейджъри, отпуснали глави върху рамената на гаджетата си.
- Откога сънят е станал зараза - промърмори под нос журналистът.
Пристъпи към шофьорската кабина и почука на стъклото.
- Ей, приятел! Къде сме?
- Хайде бе, Скайуокър, къде се губиш! - чу познат глас. - Влизай в командната кабина. Вляво е „Звездата на смъртта“!
Май полудявам. Журналистът разхлаби вратовръзката си и откопча двете най-горни копчета на ризата си. По челото му изби студена пот. Или още спя. Той се доближи максимално към затъмненото стъкло и видя шофьора. Зад волана на „Икарус“-а стоеше Васко.
- Айде бе, Ицка! Няма да те изям! Влизай, че става напечено!
Не ти е дошло времето, обади се призрачният глас от съня му. Майната ти, отвърна Бърдаров и натисна дръжката на вратата. Влезе в шофьорската кабина.
Това е той. Същият „Икарус“, модел 70-та година. А отвън изглеждаше толкова нов.
- Е, приятелю, радвам се да те видя - Васко се обърна към него.Никаква промяна. Същото хлапе с рижа коса, чип нос и лице покрито с лунички. Много отдавна той беше на осем години и си беше останал на толкова. - Тогава ти избяга...
- Ами аз... - заоправдава се журналистът -... помислих, че пазачът...
- Нищо де! - зауспокоява го Васко. - Нали сега се върна. Върна се.
- Както и ти, между другото.
- Да, върнах се и аз...
Бърдаров замълча. Бе уверен, че продължава да сънува.
- ...при това с „Вечния сокол“ - довърши приятелят му.
- Забелязах.
- Събирам нов екипаж довери му Васко. - Как ти се струва?
- Кое?
- Екипажът. Принцеса Леа ще ти хареса. Журналистът вдигна рамене.
- Ти я видя. Беше на една седалка от ченгето -поясни приятелят му. - Тръгваме на опасна мисия, Ска-йуокър. И ти си командирът.
- Много се радвам, но...
Бърдаров не продължи. Просто нямаше никой на шофьорската седалка. Васко беше изчезнал и „Ика-рус“-ът се движеше сам. В пълна тишина, ако не се броеше хъркането на полицая. Майната му на шибаното хъркане, драги! Автобусът се движи без двигател и този въпрос, както виждаш, не е само от компетенцията на Артър Кпарк. А я си представи, че само си въобразяваш, че се движи, а всъщност е спрял. Не се подигравай, братовчед! Гледай спидомера - сто километра в час. На това ли му викаш спрял автобус?
Журналистът седна на шофьорската седалка и опита да завърти волана, но той не му се подчини. Натисна педала на спирачката.
- Съжалявам, г-н Бърдаров, но до следващата спирка има още път. Не спираме по желание.
Бърдаров стреснато се озърна. Нямаше никой. Визьорът за обратно виждане го увери, че останалите пътници (екипажът, приятел) все още спят непробудно.
- Нали уж бяхме за гараж?
Не получи отговор. Стана от седалката и излезе от кабината. Подпря се на външната й стена. Бръкна в джоба на сакото си и извади нова кутия „Виктори“. Отвори я бавно и внимателно, като следеше да не разкъса станиола. Избра една цигара и я изтегли. Нежно я размачка с пръсти, след което я сложи в устата си. Тогава откри, че няма с какво да я запали. Пребърка всичките си джобове, но не откри запалката. Тъкмо реши да провери за огънче някой от спящите, когато клаксонът на „Икарус“-а остро изсвири.
- Какво искаш пък сега?
Обърна се към кабината. Нежно розово сияние бе оградило метална табелка, прикрепена близо до пантите на шофьорската врата. На табелката бе нарисувана запалена цигара, задраскана от червен хикс.
Подобни табели в автобусите забраняват пушенето.
Журналистът прибра цигарата обратно в кутията. Сложи я в същия джоб, от който я бе извадил и напипа запалката. Беше готов да се закълне, че златното “Зипо“ допреди малко го нямаше в този джоб.
- Мерси, че ми я върна все пак.
Реши да не буди останалите и седна с лице срещу тях.
6.
- Пън, копеле, дай един автограф преди концерта!
- Окей, Кърк! Винаги за теб. Как я караш в „Металика“?
Много сме зле, братче - оплака се Хамет. - Никакви свежи идеи при нас. На концерт я съберем триста души, я не.
Пъна се разписа на фланелката на Кърк.
- Не се притеснявай, копеле - каза му, - и аз в Ел Ей събрах едва петнайсетина хиляди. Ще взема да измисля няколко парчета за вас. Ти Кицата Маричков знаеш ли го?
Кърк озадачено сви рамене.
- Абе не е толкоз важно - махна с ръка Пъна. -Фронтмен на „Щурците“ - нещо като „Ролинг стоунс“ в България. За него ако знаеш колко много съм композирал...
- Страхотен си, Пън! - със страхопочитание каза Кърк. - И от мен да знаеш - няма по-добър от тебе!
- Айде стига, Кърк. Само кажи на Улрих да вземе да научи да ги бие тия тъпани. Срамна работа иначе!
Пъна го потупа благосклонно по рамото и тръгна към сцената, където го очакваше групата му.
- Къде се губиш бе, Джагър! - провикна се той. -Да не си забравил, че свирим тази вечер. Избягвай да идваш в последния момент, момче!
- Сори, Пън - извини се Джагър. - Ходих да дрин-кна една бира за отскок.
- А пък аз ти казвам, че ако продължаваш така ще зарежа „Стоунс“. Знаеш, че ги мразя тия работи.
Докато спореха, публиката в залата беше направо побесняла. Истерични фенки крещяха предор-газмено: „Обичаме те, Пън! Само ни поискай и сме твои!“. Предтяхсе изтъпанчи водещия шоуто. Почака врящия котел на залата да поутихне малко и изкрещя в микрофона:
- Е, добре, копелета! Искате Пъна и ще го получите! Дами и господа, имам-удоволствието да ви представя тази вечер неотразимия Пън и неговата група „Ролинг Стоунс“!
Групата изскочи на сцената. Малко след това излезе и Пъна. Мощни прожектори осветиха най-великия китарист и вокал на всички времена. Възторжените възгласи на публиката галеха слуха му. Пъна се усмихна покровителствено и дрънна първия акорд.
феновете побесняха, изпаднаха в екстаз. Само едно тревожеше звездата - шибаната зала непрекъснато му напомняше вътрешността на „Икарус“. И изведнъж пред него изникна онова неграмотно лайно Ингви Малмстийн, който изтръгна китарата от ръцете му и изкрещя:
- Мерси,
7.
че ми я върна пак.
Пъна отвори очи. В предната част на автобуса видя млад мъж с елегантен костюм и уморен вид. Тъкмо той беше казал думите, които чу от устата на Ингви в съня си. Пъна се ококори насреща му.
- Ало, господине!
Бърдаров трепна. Ето го и първия събуден. Честито, приятелче. отиде при него.
- Здравей, момче - каза. - Добре ли спа?
- Трябва да ми помогнете. Трябва да помогнете на всички! Нещо странно и ужасно става в този рейс.
- Знам.
- Ами помогнете тогава!
- Как?
Пъна понижи глас, сякаш се срамуваше:
- Не можем да станем от седалките. Журналистът го погледна недоверчиво.
- Айде бе! А защо не опиташ?
Пъна наистина опита и, слава Богу!, този път успя да отлепи задника си от седалката. Изглеждаше още по-засрамен.
- Но, господине - каза той, - ние наистина го бяхме закъсали. Славчо! - викна той към заспалия си приятел. - Славчо!
Понечи да го разтърси, но журналистът го спря с ръка.
- Остави го да се събуди сам - каза. - Вярвам ти, напълно ти вярвам.
- Ама той ще потвърди. И другите - също.
- Не - отсече Бърдаров. - Не ги събуждай. Поне засега. Най-малкото момичетата ще вдигнат страхотна олелия.
- Прав сте - каза Пъна след размисъл. - Да ви се намира цигара повече?
- Тук не се пуши. Момчето го изгледа смаяно.
- Точно така - потвърди Бърдаров. - Не че не бих ти дал, но нашият приятел автобусът забранява. По-добре ми кажи как и защо се качихте на него. Не ви забелязах, когато аз се качвах.
Пъна обясни събитията.
- Викахме, но ченгето въобще не ни забеляза -завърши той. - По-нататък не знам. Заспал съм.
- Изглежда сте първите щастливци.
- По-добре да си бях тръгнал пеш. Как ще се измъкнем?
Журналистът безпомощно разпери ръце и в този момент Пъна бе осенен от идея:
- Ами аварийната спирачка?
- Едва ли ще помогне - със съмнение поклати глава Бърдаров. - Лично аз опитах с традиционната. Нищо не излезе.
- Искате да кажете, че няма шофьор в автобуса? - очите на Пъна се разшириха. - Че кой кара тогава?
- Не знам - отговори уклончиво Бърдаров. Струваше му се прекалено рано да разкаже на момчето за срещата със стария си приятел. - Предлагам да изчакаме другите да се събудят. Може да ни щракне някоя идея за напускане на кораба, така да се каже. Повече глави, по-добро решение, напи така?
8.
Автобусът бибипка. Тя не му обръща внимание. Какво толкова! Да прегракне, ако иска! Ще продължи пеша. Вечерта е толкова красива и прохладна. Дава знак на шофьора да продължи. Той затваря предната врата, задминава я и се изгубва в мрака. Илияна продължава да върви напред. Приближава до храста и от него изскача мъж. Но не, това не е непознат мъж, а точно определен човек. Гаджето й. Но как я е изпреварил, тя току-що напусна апартамента му. В дясната му ръка просветва нож. Голям кухненски нож. И вероятно много остър. Тя се обръща назад, но пътят за отстъпление е отрязан. Зад нея отново е той. Гледа я насмешливо.
- Изненадана ли си, кучко? Не знаеше ли, че сме близнаци?
Разбира се, че не езнаела. Дори не е подозирала. Той се протяга към нея и я хваща за китката. Болезнено извива ръката зад гърба й. Обръща я с лице към другия.
- Усети ли, краво, как се издъни, а? Трябваше да хванеш автобуса - казва той и опира ножа в гърлото й. - Нещастна курва! Ебеше се и с двамата и това ти правеше кеф!
Не, иска да извика тя, не е вярно!, но от устата й излиза само глухо гъргорене и въпреки това той я чува.
- Разбира се, че е. Навирахме ти го! На-ви-рах-ме ти го! Чукаш се значи и с двамата и не знаеш за това, а? Ама че майтап, ха-ха!
Грубо разкъсва блузката й и я поваля на земята.
- И преди да те заколим пак ще ти го турим! Тоя път и двамата. Харесвали ти сандвича, а? Или искаш един след друг? Повече глави,
9.
по-добро решение, нали така?
Илияна се изплъзна от кошмара. Въздъхна облекчено. Все още е в автобуса и в него има хора. Мъж и момче говорят. И най-важното е, че шибаната физиономия на гаджето й се разкара, заедно с остатъка от съня. Мъжът я забеляза.
- Охо, добре дошла в клуба!
Двамата се приближиха към нея. Ами ако кошмарът започва тепърва. Тя се отдръпна назад, почти се сви в седалката. Мъжът протегна ръката си.
- Христо Бърдаров - представи се. - Журналист.
- Илияна Владимирова - отвърна със същия официален тон тя и пое ръката.
- Иван - смутолеви момчето. - Иначе ми викат Пъна.
И двамата изглеждат разтревожени. Илияна отново придобива чувство за нереалност, чувство за продължаващ кошмар.
- За какъв клуб говорехте?
- Това е дълга и забавна история - каза Бърдаров. - В най-общи линии може да се каже, че сме пленници на автобуса, на който сме се качили. Нямате друг избор, освен да ни повярвате.
Бърдаров и Пъна започнаха един през друг да излагат доводи в подкрепа на твърдението и Илияна бавно започна да попълва с нови впечатления собствените си съмнения. Бабо, ами защо са ти толкова големи очите, ами устата? Блестящото нещо в храстите. Беше се появило тъкмо когато сметна, че може да не се качва в автобуса. Явно той е искал да го забележи. И сънят. Толкова реален. Глупости, не може да има близнак. И все пак... изнасилена и убита насън. Стори й се доста възможно в този момент.
- Да, вярвам ви - каза тя в отговор на въпроса на Бърдаров. - Колкото и абсурдно да звучи всичко. Да имате излишна цигара.
Мъжът и момчето се усмихнаха съзаклятнически.
- Нашият общ приятел - Бърдаров многозначително погледна към кабината на автобуса - е решил да ни сплоти в дружество „Приятели на белия дроб“. Никакви цигари!
Няма коментари:
Публикуване на коментар