***
С ум, разкъртил пластове печални в глухите забои на човешките несрети, с душа, разбила прътите дебели на хорските клетки, самотник в далечни предели плете стълба към небето. Припознах ли се или наистина си ти, приятелю мой сърдечен? Приятелю мой сърдечен - идвам при тебе стълба и аз да плета: когато сме двама може и да успеем.
***
Усетих вселена, в която пространството е вълшебно-ласкаво, а времето й е свободно за тръпки от камбанен звън на разлюляни орбити. Един бор от подножието на Пирина се втурна да се впие в тази магьосландска вселена. Вселената обгърна напора към съвършенството и заспа, прегърнала своите звезди. Усетих, че идва светлината на вярата, надеждата, любовта и мъдростта.
***
География на желанията ни? В атласите на картите ни ще има ли в тъмно кафяво стръмни върхове и тъмно сини Мариански падини? Или ще са все в зелено - безбрежно и безметежно равнище. Когато сме в своята страна на желанията, все пропускаме да си поискаме и трудни дни, и неизвървявани места, в които ни чакат заб...луди. А интересна е онази география, в която картите са многоцветни.
***
Лутат се люляковите нощи из просторите на вселената. И лилави тромпетни звуци политат като ятата на птици към непознати брегове на юг. Сънуваме се като в омагьосани гори. Неизмислени вълшебства ни пресътворяват в обичани времена и пространства. Вечно пристигаме, никога до край не достигаме - обичаме. Да, ние недостижимо обичаме някакъв юг.
***
Едно момиче накара приятеля си да спре колата си до мен. То грееше. И каза: "Специален поздрав за Вас!". От уредбата звучеше жестоко парче. "Благодаря" - казах. И вечерта ми стана прекрасна като настроението на това момиче. Колата отмина, но остави следа като от път на звезда.
***
Ябълковите и вишневи цветове през лятото преминали пак носят омая в нашите есени. Така усещаме в дните си онези мълнии на нашата любов, когато сме били и ние цвят. И вечерите ни нежни ябълково ухаят. Нищо, че капят капчуците на отминалото време. Нищо, че листата покриват обичани пътеки.
***
Юзда за кентавър болката му изплете наскоро. Вятърът му беше пастир. Един кентавър в полудата си тръгна да се беси. Викът му, разтърсващо глисандо, вселените разтресе. Един кентавър намери днес последна песен.
***
Жадни за безсмъртие сме, когато обичаме. Жадни сме богове и богини да бъдем. Жадни сме връх да стигнем. Жадни сме за жажда. И така живеем, без да умираме. Поне в копнежа си, поне в копнежите ни.
***
Дивни диви треви, светли светилища на планински поляни от лятото вино отпиват. От клоните прокапват зрели плодове.И мирише на гъби и обагрени листа. Смеят се очите на деня, а в душата на нощта капчук сякаш плаче. Идва златоносната есен. Днес е вече усещане за песен от вятър в комините.
***
В ПЛАНИНАТА, сред тъмнината и крехките звездни светлини стигат път да се намери. Светлинната градска лава залива трева и мирис на земя. И се губят посоки, не се намира брод. С очукан фенер, изровен от някакъв таван бродех. С очи на клошар се сдобих - намирах отломки за приют на лунна светлина. Съградих го и пак се ... родих. И пак има заслон за обич и пътека към планина, в която звезден прах посоки сочи.
***
ЛИЛАВИТЕ сияния из ливадите на безметежни и диви дни са сякаш огледало на стремежа да се достигне обич, желана близост,жадувано присъствие: едно момиче и едно момиче днес си рисуваха портретите в лилаво.
***
Лека е в деня ни онази умора, която е дошла след достигнат досег с красота - връх, скала, дърво, река, любим човек, звук, картина, стих: станали сме нова вселена... В търсенето си с космичното щом сме се слели, значи сме електрично прекрасни и очите ни са станали бели ластовици... И всяка посока е топъл юг, когато сме пътували красиви и страхотно добри.
***
Предричаме, щом имаме смелост да потърсим край себе си обич. И вречени може да стигнем безкрая. Там има само хоризонт, на който можем да се подпишем в някой ъгъл - това си е наша, наша картина. Нека вървим да нарисуваме картина и успеем ли - да я подпишем със своето име.
***
Отворил очи към полъха на обичани простори в своята душевност, човекът може достойнствен в света да върви. Докосване на ръце и шепотни погледи във вървежа към огън, стъкмен за двама, превръща дългия път в сладка отмала.
И ако във времето очите не потъмнеят, ръцете не изстинат и огънят не стане пепел, навярно ост...аваме вечни в нашата безкрайност.
***
Престорил се на сън полетях над поля от надежди. Рисуваха ме като вятър и борови клони. Бели облаци съм вече станал и по небето синьо скитам. Протягам топли длани и поляните с цветя обличам. А сред тях едно момиче се съблича и в потока на сънните мечти се къпе с капките роса на красотата. Бях сън в съня си - имаше по ствола на бора сълзи от смола......
***
В човеколюбие вречен към богоподобие вървях - приеман и отричан. На богиня обречен - живот и смърт живях. И не успях да мразя - някак неистово света обичам. Така успях да приютя в ръкава на зимната си дреха едно премръзнало и самотно врабче , с което самотата си понякога отричам.
***
Залутани в нощта си понякога за зазоряването забравяме. А в новия ден все слънце, топлина и надежда ни чакат.Дълго ли пътува нощта ни към зората, то значи за обич не сме готови. А красиви сме щом умеем да зазоряваме. Хей, да вървим към зазоряване!
***
Смислието на красотата ни прави стойностни. А то е понякога толкова крехко - един студен полъх стига, за да повехне дъха ни на влюбеност и вяра. И много, много сили са нужни посърналите ни мигове да възкръснат. И трябва, трябва да намерим тази наша мощ, чрез която можем да се преоткрием в своя си изгрев.
***
Светът, който създават душите ни в миг на откровения и съкровени вери, ни води в божествените измерения на смислията, в които ни ИМА, в които СМЕ! Да ни има, да сме богове и богини - имаме ли толкова сили за вяра и откровения?
***
Колкото и да се опитваме да скрием своите недостатъци и несъвършенства - не ще успеем: разсъблечени сме, щом ни смъкнат ефекта на ореола, създаден от отминала любов. И богове, и богини започват да зъзнат като просяци на кръстопът - в дланите им, простряни за милостиня, ледени зърна валят: няма ги вече вълшебствата на... опрощаващата обич. Вчера е разсъблечено от безпощадността на днес.
***
В съ-Причастие светват прозорците на душите ни, измити с оня дъжд, който сме стаявали в своите дни. Стигнем ли предел, търсим се в неистоивите криле на надеждите за безкрайни нови простори. Търсим се, жадуваме се за съпричастие... И... и се стичаме с дъжда си в силите на новородени извори...
***
В гнездата на съня ни дали укротено заспиват днес нашите стихии? Дали в телата ни се утаяват неприживяните желания, които отминалите мигове не са успели да утолят? Да разпитаме идващото утро - може да ни каже. Питайте, питайте, защото слънцето с нашето питане започва истински да живее.
Златко Павлов,
публикувано в Сурат тефтер (Facebook)
Няма коментари:
Публикуване на коментар