Следваща спирка (роман), глава 1 (7-11)

7.

1:36 ч., понеделник, 15.08.1994г.

Сержант Стоянов бе изключително изненадан, когато автобусът спря на спирката. Той прекрасно знаеше, че по това време на денонощието няма град­ски транспорт. Винаги се връщаше пеш от дежурство и никога не бе засичал автобус. Така поддържаше фи­зическа форма, а и гледката на нощна София не бе­ше за изпускане. Да, но този път пред спирката има­ше автобус и при добро желание можеше да го хва­не.
Дори да се окажеше, че автобусът е повреден или пък шофьорът го използва като частно превозно сре­дство да си стигне до вкъщи, нищо не му пречеше да се пробва. Сержантът усили крачката. Вратите бяха отворени, лампите светеха. Стоя­нов се качи. Освен него нямаше никакви пътници. И въпреки това му се стори, че чува викове за помощ. Приглушени, далечни, но сякаш идващи от задната част на автобуса. Но сержантът имаше високо мне­ние за очите си, които го уверяваха, че автобусът е празен и че освен него няма никой. От умората ще да е, заключи той.
- За гараж съм - чу гласът на шофьора.
- До него живея - провикна се Стоянов в отговор и забрави за виковете.
Седна на една от седалките и затвори очи. Поч­ти моментално заспа. Малко след това "Икарус"-ът по­дмина гаража.
Момчетата и момичетата, които се возеха в за­дната част и чиито викове сержантът бе чул също спя­ха, уморени от плач и страх.

8
1:39 ч., понеделник, 15.08.1994 ч.

Журналистът Бърдаров определено бе направил главата. Чувстваше се порядъчно пиян и затова по­бърза да се оттегли от светското парти. Поръча так­си, но когато то закъсня с цели двайсет минути побе­сня. Съжали, че не е взел редакционната кола и се заозърта. Паркингът пред бара на хотела бе изцяло зает от луксозните лимузини на присъстващите и ня­маше никакъв помен от поръчаното такси. Отби се при портиера и помоли за телефона. Набра номера на ра­дио такситата.
- Поръчки на таксита. Добър вечер! - чу приятен женски глас в слушалката. - С какво можем да ви бъ­дем полезни?
- Двайсет минути вече чакам някакъв кретен да дойде да ме вземе от адреса, който съм ви дал - осве­доми я Бърдаров.
- На кой адрес сте?
Журналистът посочи адреса.
- Колегата трябваше вече да е там - изненадано каза момичето. - Не разбирам защо не е.
- Аз пък знам, маце. Натряскал се е някъде по пътя или се е нахакал в дърво - обясни Бърдаров. - Но хич не ми пука. От вас се искат повече таксита и по-малко неразбирания, мътните ви взели! Веднага пра­тете едно!
Затвори телефона и отново излезе да ча­ка. В това време на улицата, граничеща с паркинга пред бара, спря "Икарус" и отвори врати.
- Виж ти! - изуми се Бърдаров. - Или кметът е за­почнал предизборна кампания, или шефовете на тран­спорта са превъртели.
Изтича до автобуса и надникна през предната врата.
- Караш ли пътници?
- До гаража - отвърна шофьорът.
- Бомба! Аз съм спирка преди него. Нали "Земляне" имаш предвид?
- Да.
Седна на седалката зад кабината и чу мощно хър­кане. Обърна се назад. Автобусът беше празен, ако не броеше себе си. Прекалил съм с коняка, поклати глава Бърдаров, пак добре че не виждам розови сло­нове по тавана.
Вратите на "Икарус"-а се затвориха, очите на журналиста ги последваха. Унесе се в приятна дрям­ка.
 
9.
1:42 ч., понеделник, 15.08.1994 ч.
 
Таксито спря пред бара. При толкова лимузини ще падне тлъст бакшиш, потри ръце шофьорът. Оба­че човекът, който го бе повикал, го нямаше. Почака пет минути и се обади на диспечерката.
- Ало, Миме, къв е тоя зелен хайвер? Клиентът го няма. Нали каза, че бързал.
- Триста и първи ли си?
- Същият.
- Човекът се обади и каза, че те е чакал повече от двайсет минути. Вдигна страхотен скандал и пра­тих нова кола.
- Така ли? Да съм закъснял има-няма две мину­ти.
- Сигурен лиси?
- Абсолютно. Още повече, че колегата дето си го пратила втори току-що пристигна. Спира зад мен. Оня сигурно се е върнал обратно да си допие.
Шофьорът слезе от "Москвич"-а и влезе в бара.
- Кажете - спря го портиерът.
- Оттук се обадиха за поръчка на такси. Дали кли­ентът не е още вътре?
- А, г-н журналиста. Той почака малко тука и тръ­гна надолу по улицата. Не се е връщал.
- Ама че късмет - заключи шофьорът. - Върза ни две коли тука. А дали ще има други поръчки за вечер­та?
- Не е изключено. Някой от господата са без шо­фьори. Ако почакаш тук...
- Така и така съм дошъл.
Шофьорът излезе и махна на колегата си. Разб­раха се да поседят половин час.
А пък и де да знаеш. Тоя журналист може да се върне обратно. Бас държа, че е отишъл да се издрайфа до някое дърво. По-добре отколкото ако го напра­ви в колата. Писнало ми е да чистя повръщано от се­далките.
Трябва да ни го признаят за извънреден труд - съгласи се колегата му.

10.
1:50 ч., понеделник, 15.08.1994 г.
 
Отдавна трябваше да прати тази връзка по дя­волите. Бездруго гаджето й самоя помпаше за пари, а пък и беше посредствен любовник. Илияна се рад­ваше, че тази вечер бе събрала достатъчно смелост да му разясни в подробности какво точно смята за моралния му облик.
Дори и не беше помислила да си вземе такси, след като излезе от квартирата му. Вървеше пеша към вкъщи и хич не й пукаше, че е никое време. Беше дос­татъчно голяма, а и не се страхуваше, че някой ще й налети. Еуфория. Точно така определяше състояние­то си. Мухльто бе поставен на мястото му и на насто­ящия етап нищо друго нямаше значение.
Чу клаксон зад себе си. Извърна глава и видя автобуса. На метър от гърба й. Наоколо нямаше спир­ка, а автобусите тръгваха чак в четири часа сутринта. На всичко отгоре бе убедена, че по булеварда няма и грам движение. Една безкрайно дълга права, освете­на отулични лампи, хвърлящи мъртвешки студена све­тлина по тъмните блокове и никакви автобуси. Никак­ви. И въпреки всичко червеният "Икарус", появил се сякаш от нищото - не беше чула шум от двигател - бе спрял с отворени врати и я чакаше да се качи. Бе го­това да се закълне, че това е невъзможно. А и авто­бусът можеше да я задмине без въобще да спира. И точно така правят шофьорите, в края на краищата. Ня­кои дори се изхитрят и те чакат-с отворени врати по­чти докато си ги догонил и аха да влезеш... и тогава затварят вратите и потеглят. Голям майтап, а? Но то­зи дори я беше поканил да се качи. Нали ясно чу кла­ксона? Или си въобразяваше? Беше спрял и чакаше благоволението й. Дори от това разстояние не може­ше да види ясно шофьора в кабинката. В кабинките им винаги беше тъмно, за да виждат по-добре. Бабо, ами защо са ти толкова големи очите, ами уста­та. Мисълта се появи толкова неочаквано, че я по­биха ледени тръпки. Изведнъж я обзе желание да не се качва на този автобус. Изобщо да не го беше виж­дала. Ами я си представи, че е някой маниак, обади се в главата й пискливо момичешко гласче, който са­мо това чака? Не ставай глупава, моето момиче, ска­ра му се Илияна, ясно виждаш поне табелката отпред. Пише: "ЗА ГАРАЖ" или може би си забравила да че­теш? Пише го ясно, точно, с големи букви и най-важ­ното - без правописни грешки. А в крайна сметка жи­вееш на сто метра от гаража, нали така? Пеша са це­ли седем километра и при това с токчета. Нима ис­каш да си с пришки по краката? А маниакът може да се крие в съседния храст.
Победата над гаджето й сега й се стори неосно­вателна причина за ходене пеша до дома. Еуфорията я напусна. Погледна към храста и видя нещо да блес­ти в него. Може и да е станиолче, а може и да не е. Това реши нещата в полза на автобуса. Махна с бла­годарност към шофьора, който не виждаше и се качи в "Икарус"-а.
Избра удобно място, близо до прозореца и сед­на. Не усети кога затвори очи.

11.
2:00 ч., понеделник, 15.08.1994 г.

Велчев неспокойно се размърда. Сънуваше, че е заспал в колата си и лети право срещу някакъв ав­тобус, боядисан сякаш с прясна кръв. Събужда се, но ръцете му са парализирани, а десният му крак не мо­же да се отлепи от педала на газта. Той е толкова от­давна вчнасрещното движение, че вече е в средата на някакъв виадукт и автобусът лети право срещу не­го. Отвсякъде ги заобикаля пропаст. Ударът изглеж­да неизбежен като Страшния съд. Може да го предо­тврати само ако наистина се събуди.
И Велчев наистина се събуди, за да разбере, че сънят си е абсолютна и чиста действителност, мътни­те го взели. Усещаше болезнени пулсации в главата. Вратът му беше схванат, стомахът му се бунтуваше. Караш пиян, приятелче, и така ти се пада, про­шепна му злобен глас. Кажи Амин и се прощавай с живота. Надявам се си направил завещание?
Ръцете му бяха изтръпнали и вдървени. Задни­кът го болеше. От мокрия му костюм се носеше не­търпимо зловоние и пара. Десният му крак натиска­ше газта със страшна сила, ако това е имал предвид Ботев като е писал нещо подобно. Немощният двига­тел на "ЗАЗ"-а виеше в предсмъртна агония, а на вси­чко отгоре някакъв шибан "Икарус" се носеше точно срещу него. Виадуктът също беше налице, макар Вел­чев да не си спомняше, че трябва да минава през ка­къвто и да е виадукт по пътя за вкъщи. И..., майка му стара,... това вече е невъзможно! В "Икарус"-а няма­ше и помен от шофьор. Какъв ти помен, обади се злобният глас, не виждаш ли, че автобусът няма дори кормило. А стига бе?! Да си го туря в пиянския мозък! Това си е чиста проба алкохолен делириум, възрази Велчев. Хайде всички да изпаднем в алко­холен делириум!, започна да припява гласът. Има си начини да кара и без кормило, увери го той. Не е алкохолен делириум. Само дето е лошо, че си до­ри прекалено трезвен.
Велчев осъзна, че ударът е неизбежен. "ЗАЗ"-ът му вървеше към геройската си смърт точно като ши­бано камикадзе срещу... каквото и да беше това. Се­кунда преди да се превърне в консервна кутия с чо­вешко в собствен сос, пикантерия а?, "Икарус"-ът ря­зко отби и скочи от виадукта. В същия момент иконо­мистът натисна спирачката и "ЗАЗ"-ът закова почти на место. При други обстоятелства Велчев би се из­ненадал до дъното на бездънната си душа, както оби­чаше да се изразява, но сега силите му стигнаха са­мо колкото да се наведе още по-напред и да се изд-райфа върху краката си. Двигателят изпуши и настъ­пи тишина. Велчев отвори вратата и несигурно изле­зе навън. Отново повърна. Приближи мантинелата от­към страната на пропастта. Очакваше да види раз­бит автобус на дъното й, но за собствена изненада не откри подобно нещо, макар напрегнато да се взира в продължение на десет минути.
Месец след този случай Велчев вече беше шеф на отдел. Заплатата му се повиши седем пъти и жена му се върна при него, при това само няколко часа след случая и още след първата му молба. Явно интуиция­та й й беше подсказала за бъдещата пачка. Жените никога не бъркат в тези неща.
Икономистът повече не се появи в кварталните кръчми.
Само понякога, в кошмарите си, злобният глас му нашепваше, че още нищо не е свършило и му на­помняше какво го е отървало от пиенето, на какво дъл­жи успеха си, а веднъж му довери, че е пипнал церозата.
И се оказа прав.

Добави в Svejo