В резултат на недоброжелателен шут в бутовете икономистът Велчев се приводни в кална студена локва, разположена натри метра вдясно от входа на мотел "Ловна среща". Съприкосновението му с подметка на обувка за $400, се дължеше изцяло на желанието му да се увери собственоръчно доколко са менте циците на една от мадамите, подрусващи задници на дансинга и за беда офис-оборудването, което бе натоварено със задачата да се занимава с неприкосновеността на млечните жлези, нямаше намерение да използва независими експерти за установяването на тяхната автентичност. Така Велчев бе споходен от редкия шанс да оцени достойнствата на безмоторното летене. С голям зор успя да се вдигне отново на крака. Отръска се от водата като куче и бръкна с два пръста във вътрешния джоб на сакото си. С радост установи, че полупразният пакет "Арда" не е пострадал от всеобщото наводнение сполетяло организма му и постави цигара в устата си. Докуцука до личния си "ЗАЗ", отвори вратата и тежко се отпусна на седалката. Извади сух кибрит от жабката, драсна клечка и запали цигарата. Включи стартера. Даде на заден, размина се на косъм от удар с електрически стълб и успя да изпълзи от паркинга. Други коли по пътя не се забелязваха и този факт му помогна смело да навлезе в насрещното движение. Съдържанието на бутилката водка бе успяло да свърши работата си и на настоящия етап Велчев трудно би успял да различи майка си от влакова композиция, камо ли да гледа в коя лента е вкарал "ЗАЗ"-а.
След километър очите му започнаха да се затварят. Подпря челото си на волана и се унесе в дрямка.
4.
1:00ч., понеделник, 15.08.1994г.
Аварийната група пристигна на последната спирка на Владая. Дъждът беше почти спрял.
- Нещо не забелязвам изобилие от повредени "Икарус"-и - каза един от мъжете в аварийната кола. -Радо, ти сигурен ли си, че Жоро е посочил точно тази спирка?
. Естествено, че съм сигурен.
- Може и сам да го е оправил - предположи третият.
- Щяхме да го видим ако е така - поклати глава Радо. - Няма друг път от Владая за София.
- Мен ако питаш - обади се отново първият, - някой си е направил с нас ужасно тъп майтап.
- Трябва да е дяволски добър актьор. По телефона звучеше сякаш адът се е продънил.
- Да, ама случайно да виждаш автобус на спирката?
- Я, по-добре питай диспечерите. Ако евентуално сам е отстранил повредата може да е минал надолу. Нищо чудно да сме се разминали.
След справката се оказа, че колата от Владая за Княжево не е минавала надолу.
- Ама че работа! Дали да се свържем с ченгетата?
- Остави. Дай да направим кръгче из района и ако не го открием да тръгваме.
"Чавдар"-ът на аварийната група потегли.
5.
1:25ч., понеделник, 15.08.1994г.
Компания от две момчета и две момичета седяха на пейката пред владайската спирка.
- Чекаме дедовия тука - каза едното момче. - Не вервам някой да си мисли, че ще ни огрее рейса по тва време. Как е с бакшишите из тоя регион?
- Слаба работа - отвърна момичето до него. - Да предложиш няква идея, Славчо?
- Бедна ми е фантазията - вдигна рамене другото момче и почеса наболата си брада, която му даваше вид на 20-годишен, макар всъщност току-що да бе навършил седемнайсет. - Се си мислех, че няма да се стигне до ексцесии.
- Всички така предполагахме - обади се второто момиче. - Обаче знаеш, че Пешо като се вкисне има навика да изхвърля хората от купоните.
- Тъп чекиджия е той - увери ги Славчо. - Пън, братче, как ще я караме сега?
- Мразим да мислим - отвърна Пъна. - Пешачката е бая дълго до цивилизацията. А на Пешо требаше да му прасна един в мутрата - поклати със съжаление глава той. - Тъпо копеле.
- Отпада предложението ти за разходка. Дай да се набием в някое денонощно кафене.
- С кви авоари разполагаме? Соня?
- За по една кола ще стигнат - каза момичето.
- Ебати!
В този момент Пъна стана от пейката и сложи ръка пред очите си.
- Е тва вече не е истина! - прогърмя той. - Мираж, копелета! Рейсът идва!
- Не изпадай в истерия, моля те - кротко каза Славчо. - Едва ли ще спре. Знаеш колко е часът.
Но автобусът спря. Вратите му се отвориха.
- Мамата си трака! - изруга Славчо. - Пън, да пукнеш и ти, и кварталният ти, ако тоя път немаме луд късмет!
- Да не си жив да видиш! - отвърна му Пъна и тръгна да се качва.
- Колата е до гаража - чу се гласът на шофьора от говорителите.
- Карай, брат ми, и ние сме за там!
6.
1:32 ч., понеделник, 15.08.1994г.
- Тоя взе да ми харесва - каза Пъна. - Виж само как е настъпил рейса. Браво!
- Ей сега ще се разпадне тенекията - отвърна Славчо. - Ама си прав, че събитието не е за изпускане. Виде ли оня "баварец" дето сега ни гълта праха?
- Е, пича не си даваше много зор.
- Кво говориш?! Дънеше поне с двеста.
- Дрън-дрън. "Икарус"-ът бичи най-много със сто, драги. Просто "баварецът" наистина не си дава зор.
- Пън! - извика Деси. - Ще си изтървеш спирката! Нали си до "Княжево"?
- "Княжево"? - изуми се Пъна. - Толкова бързо? Та аз си мислех, че сме някъде около "Черния кос"?!
Хвърли бърз поглед към прозореца и се увери, че момичето не го подмята. Автобусът с пълна скорост отминаваше спирката, на път за гаража. Пъна се опита да стане от седалката, но не успя.
- Ей! Шефе! - развика се той. - Има за слизане!
Повтори опита да стане, но отново не успя.Седалката сякаш се бе впила в задника му. По лицето му взе да се изписва недоумение, примесено с бързо растящ страх.
- Айде бе, Пън! - изсмя се Славчо. - Сега ли те удари пиячката в кратуната!
- Трай да не те цапна!
- Седи, щом искаш! Можеш да къртиш и вкъщи -предложи приятелят му.
- Не мога да стана, бе, човек! - ревна Пъна. -Парализирал съм се!
- Не се занасяй, нищо ти няма. Ей сега идвам при теб.
Славчо опита да стане.
- Невероятно! Майка му стара, не мога да се изправя!
- Кво има? Що се туткаш? - Пъна вече излизаше от контрол. - Айде бе, човек!
Очите му се навлажниха. Беше готов всеки момент да ревне.
- Пън, братче - Славчо болезнено преглътна, - не мога да стана от тъпата седалка!
- Ти, кво, поднасяш ли ме? Ташак за моя сметка значи, а?
- Сериозно ти казвам - гласът на Славчо изтъня съвсем. - Не мога да отлепя задника си от шибаната седалка!
Непрекъснатите им опити да се изправят ги караха да изглеждат гротескно и комично. Момичетата се разсмяха в един глас. Пъна освирепяло изгледа седналата до него Соня и й извъртя здрав шамар с опакото на ръката си. Момичето се хвана за удареното място и изпищя.
- Кво се хилиш ма, путко непоръбена! - избухна Пъна. - Кое му е смешното!
- Но..., но... - изхлипа момичето, - аз мислех...
- Защо я удряш бе, простак - нахвърли се върху него Деси. - Не тели е срам да биеш момиче? Да ви пикая на тъпия майтап!
Обаче в този момент и седящият до нея Славчо наду гайдата, въпреки наболата брада и Деси разбра, че времето на майтапите отдавна е отминало. Че Пъна се готви да й предложи нещо, което тя изобщо не би желала да направи. Понечи да запуши ушите си.
- Добре, ма! - извряка Пъна. - Що не опиташ да станеш, щом си толко отворена! Само за проба, а?
Автобусът рязко спря и отвори врати. Като по даден знак четиримата синхронно напрегнаха сили да станат от седалките, но не успяха да се повдигнат дори на милиметър. Качи се някакво ченге и погледна право в тях.
- Помощ!- изпищя Соня. - Помощ!
- Господин полицай! - присъедини се към нея Деси. - Елате при нас! Нужна ни е помощ! Тук става нещо страшно!
Полицаят им обърна гръб и започна да избира седалка, на която да седне.
- Ей, ченге тъпо! - изрева Славчо. - Чуваш ли бе, ей! На вас ви говорим!
Полицаят се сепна и отново погледна към тях, но Деси почувства, че той гледа през тях, нещо по-лошо, той не ги забелязваше изобщо. Изглеждаше учуден и нищо повече. Седна на двойна седалка пред тях и се изкашля.
- Какво става? Та той въобще не реагира! - съкрушено каза Соня и зарови лице в гърдите на Пъна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар