Следваща спирка (роман). Глава 5 (5-7)

5.

Възбудените викове на един от полицаите ги на­караха да излязат от “Рено”-то. Униформеният вече бързаше към тях. Подобно на оператора Илиев и той бе дал отпуска на тена си. фуражката му бе хвръкна­ла някъде по пътя.
- Няма го, гусин полковник! - смутолеви той. - Ня­ма го!
- Кой, бе? Кой го няма? Апостолов?
- Трупът, гусин полковник! Трупът е изчезнал!
- Как така изчезнал?!
Николов се втурна към къщата с такова начално ускорение, че Бен Джонсън би сънувал кошмари са­мо ако можеше да го види. Върна се обратно за поло­вината от това време и лицето му имаше вид на пуяк, чиято женска току-що го е отрязала.
- Няма го, да еба майка му! - разкрещя се той. - Няма го и туй-то! Шибаният труп е изфирясал! Духнал е до дупка!
Вучев, който до този момент се вживяваше в ро­лята на Паметника на незнайния войн - суров, тих и непоклатим, изведнъж се хвана за корема и се разс­мя гръмогласно. На очите му избиха сълзи. Николов се сепна насред тирадата си и го изгледа както би по­гледнал смахнат. После се облегна на оградата, от­метна глава назад и даде своя принос в арията. Хо­рата, наблюдаващи сцената от прозорците си, запо­чнаха да гасят лампите и да слагат пердетата, абсо­лютно убедени, че от телевизията и полицията вече нищо не става.

6.
18:30 ч., сряда, 17.08.1994г., „Пирогов“

Апостолов вече се чувстваше добре. Определе­но беше влязал в час, както би се изразил племенни­кът му. Сестрата напусна стаята и го остави насаме с Вучев и Николов, които бяха надянали бели престил­ки. Шефът на телевизията беше брадясал, а очите му бяха леко кървясали. Приличаше на алкохолик, кой­то току-що е разбрал, че няма пари за сутрешна би­ра. Полковникът от своя страна изглеждаше тъпова-то, но това влизаше в задълженията на полицейските органи. Апостолов се ухили при тази мисъл.
- Е, тук съм - каза. - Бях започнал да си мисля за Хърсово, но изглежда съм нормален, а?
- Точно така - потвърди Николов. - Ако сте в състояние, бихме желали да чуем пълната ви версия.
- И вероятно ще трябва да повярвате - завърши Апостолов, - тъй като поне знаете, че не съм похити­телят. Предполагам, че дори трябва да ви благодаря, задето сте се съмнявали в мен.
- Абе, дори да е така - вдигна рамене Николов -пак не съм много наясно точно какво знаете.
- Професионална деформация - каза Вучев.
- Но след като трупът на шофьора изчезна от къ­щата ви, ще се наложи да повярвам, май - завърши Николов.
Апостолов не изглеждаше особено изненадан.
- Благодаря, все пак - каза, - че не смятате, че съм помогнал на трупа да изчезне.
След малка пауза добави:
- Струва ми се, че основният ми свидетел е в опа­сност. Велчев.
- Държим го под наблюдение. Между впрочем, вие също ще получите охрана - увери го Николов.
- Не вярвам да посегнат на мен, особено след целия шум рано сутринта.
- Боя се, че с господин Вучев замазахме случая - отвърна полковникът. - Не ни се иска да правим сен­зации тъкмо сега.
- Какво? - скочи на крака Апостолов. - Вие се по­дигравате! Това не е някаква игричка! Казвам ви, мно­го хора ще пострадат. Това е само началото! Случаят трябва да се разгласи веднага!
- Не е полезно за вас да сте толкова емоциона­лен на този етап - предупреди го Вучев. - Не можем да създаваме излишна паника. Още повече, че не раз­полагаме с нищо конкретно.
- Но времето тече! Един от отвлечените вече е мъртъв!
Вучев и Николов подскочиха.
- Какво?! - попитаха почти в един глас. - Как?
- Не бях изпаднал в шок - обясни Апостолов. -Дори инжекцията, която ми поставиха тук бе излиш­на. Когато се справяхте с шофьора имах видение. И затова ви казвам, че колкото повече се бавим, тол­кова по-малък става шансът да противодействаме.
- Добре, добре! Кой от тях е мъртъв?
- Полицаят. И се боя, че той ще е вторият, който ще ни посети!
- Айде бе! - сви устни Николов.
- Забравяте за шофьора, който убихте - язвител­но подхвърли Апостолов. - „Икарус“-ът е започнал от него. Мъртвите от автобуса са автобусът, разбирате ли? - повиши глас той, след което реши да сподели още нещо, - А има и още нещо, което ме плаши, защо­то не мога да си го обясня.
- Е?
Апостолов помълча малко, което накара Вучев да започне да се върти неспокойно на стола си.
- Видях центъра на София, но... това не беше то­чно тази София.

7.

Багажникът на „Волво“-то се отвори. Той ще­ше да е гробницата, на човека, който честно бе извоювал признанието. Още шест луксозни авто­мобила бяха натоварени с честта да носят в се­бе си тленните останки на другите достойни. Когато им дойдеше времето.
В автомобилното гробище настъпи пълна тишина. Вятърът бушуваше, но нито една лама­рина не издрънча по какъвто и да е начин. Колите бяха почели с едноминутно мълчание първия.

Добави в Svejo