Следваща спирка (роман). Глава 6

ШЕСТА ГЛАВА

1.

Автобусът рязко спря. Дългият стаж на пътници­те му по превозните средства не им позволи да се изтърсят дружно на пода. Всички се вкопчиха в дръ­жките на седалките, без сержант Стоянов, който до­ри не се олюля.
- Бих ви помолил, дами и господа - каза той, - да обърнете внимание на пътеуказателния знак вдясно от вас.
Ченгето направи широк жест с ръка към окъпа­ната в светлините на автобусните фарове табела. Тя бе близо два метра широка и седем-осем висока. На син фон с бели букви бяха отбелязани имена на гра­дове и разстоянията до тях. Нищо забележително, ре­ши Бърдаров. Само като се изключат непознатите имена. Той реши, че на сержанта окончателно му се е разхлопала дъската и тъкмо да отвори уста, за да подхвърли остроумна реплика, взе да загрява защо ченгето им даде зор да погледнат табелата. Ама, раз­бира се! Имената. Точно така, проклетите имена на градовете! Бърдаров изпита желанието да се плесне силно по челото.
Табелата даваше информация за разстоянието от нея до следните населени места:


СЛАВЧО ПЕТРОВ                            18
ИВАН СВИЛЕНОВ                           20
ДЕСИСЛАВА КУПЕНОВА             22
СОНЯ ИВАНОВА                             27
ИЛИЯНА ВЛАДИМИРОВА           30
ХРИСТО БЪРДАРОВ                       33

- Забележително! - възкликна журналистът. - По­тресаващо!
- Знаех си, че ще ви допадне - ухили се ченгето.
- А тебе, скъпи, защо те няма там? Ил и ми е отс­лабнало зрението, а?
Сержантът хвърли към Бърдаров изненадан по­глед, сякаш последният се гласеше да му продаде сградата на министерския съвет.
- Нима забрави, че съм мъртъв? - хладно отвър­на Стоянов. - Трябва да си доволен, че ще ти правя компания докрая на пътуването.
- Да не искаш да кажеш, че ще ни пуснеш да си вървим? - попита Илияна без особена надежда.
- Да кажем, че смятам да направя тъкмо това.
- А ако откажем да слезем? - намеси се Пъна. -Кво ще правиш тогава?
- Може и да не слизаш - каза Стоянов спокойно. - Няма да ви карам насила, я!
- В смисъл? - вдигна вежди Бърдаров. Ченгето се потупа многозначително по кобура.
В този момент Пъна се хвърли към него и го фрасна с юмрук под брадичката. Сержантът отстъпи крачка, сниши се, избегна следващото кроше и на свой ред удари момчето. Пъна политна назад и попадна право в обятията на Славчо. Стоянов опря дулото на писто­лета в главата на Бърдаров, който тъкмо нападаше от другата му страна.
- Спокойно, пътници! - разпореди полицаят. -Спокойно! Не ме принуждавайте да цапам с кръв ав­тобуса.
Бърдаров вдигна ръце и заотстъпва назад. Пре­пъна се в собствените си крака и падна върху една от седалките. Опита се да стане, но седалката не го пус­на.
- При следващата проява на насилие спрямо уни­формено лице - съобщи с безпристрастен глас Стоя­нов,- ще се наложи да използвам огнестрелно оръ­жие. Надявам се, да ви е станало ясно.
- Само малко се поразгорещихме - обяви Бърда­ров от седалката. - Сега мога ли да стана?
Ченгето кимна и Бърдаров се изправи. Потърси с поглед Пъна, който бавно разтъркваше удареното си чене.
- Стана недоразумение - продължи Бърдаров. -Ужасно съжаляваме, но сме малко поизнервени.
Полицаят снизходително се усмихна.
- Така или иначе - каза, - нищо не можете да нап­равите. Освен да си навредите. Решил съм да ви дам шанс. Само един шанс. Затова ме слушайте внима­телно, няма да повтарям два пъти.
Бърдаров кимна.
- Всеки ще слезе на спирката, която носи него­вото име - обясни Стоянов. - Давам на всекиго шест часа да се измъкне. И в интерес на спортсменския дух, часовникът на всеки слязъл ще се настройва ин­дивидуално на нула часа. Моментът, в който часов­никът на някой покаже точно шест, той е длъжен да се върне обратно на спирката, на която е слязъл и да ме чака там.
- А Тези от нас, които нямат часовници? - попита Деси.
Полицаят сви рамене.
- Не мога да ви помогна, госпожице. Трябва да се осланяте на биологичния си такъв.
- Става ли да й дам моя? - намеси се Славчо.
- Моля - съгласи се Стоянов. - Нямам нищо про­тив.
Славчо започна да сваля часовника си, но по­лицаят го спря с жест.
- Не - каза. - Реших друго. Ще направим още един компромис във вашия случай. Вие двамата ще слезе­те заедно. Само те - обърна се той към другите. - На­ли сънуваха един и същи сън, колко очарователно.
- Имам въпрос - обади се Бърдаров. - Да?
- Какво ще стане с тези, които не успеят да се измъкнат?
Нали казах, да се върнат обратно на спирката. Ще бъде доста жалко, ако се наложи да обикалям да ги прибирам, при положение, че държа стриктно на разписанието. Надявам се, че няма да ме разочаро вате.
- Не питах това - с досада каза Бърдаров. - Ис­кам да знам какво ще се случи на пътника, след като не успее да се измъкне?
- Нека да оставим самия пътник да разбере - ук­лончиво отвърна ченгето. - И така, желая ви успех. А сега, моля да ме извините. Чака ме друга работа.
Стоянов им обърна гръб и влезе в шофьорската кабина. „Икарус“-ът плавно потегли.
В пристъп на нова ярост Пъна се опита да дого­ни сержанта, но Бърдаров застана на пътя му.
- Не мисля, че е добра идея - каза той.
- Тъй ли? А кво смяташ за добра идея? - Пъна размаха юмруци във въздуха. - Да си седим спокойно и да чакаме Годо?
Славчо погледна настоятелно към Соня. Тя го разбра и пристъпи към Пъна. Обви ръце около врата му. Момчето отстъпи назад, но продължи да гледа не­доволно към Бърдаров.
Илияна седна на една от седалките. Нервно сти­скаше чантичката в ръцете си. Деси хапеше устните си. Повече от минута никой не проговори. Всеки се беше вглъбил в себе си, опитвайки се да обясни на обезумелия си разум какво точно е станало.

2.

Главата на Бърдаров пулсираше. Той я бе обх­ванал с двете си ръце, сякаш се страхуваше да не експлодира. В измъчения му мозък се въртеше фраза от отдавна забравена приказка от „Хиляда и една нощ“. „Затова извадих душата сиия скрих в гуша­та на едно врабче“. Ама че хрумване. Как можеше да му дойде такава налудничава мисъл. Но мисълта не си отиваше, макар той да се опитваше да я разкара. Продължаваше да упорства и да иска да я произ­несе на глас. Малко му оставаше да стори това. „За­това извадих душата си и я скрих в гушата на едно врабче“, добре де, добре, скрили си я, а нас все­ки момент ще ни убият. Майната му и на теб и на вра­бчето. Няма пътник, който ще се измъкне.
Взря се в лицето на Славчо. Момчето неспокой­но пристъпяше от крак на крак. Той е първият. А ско­ро ще го последваме всички, трескаво мислеше Бър­даров. Проклинаше момента, в който бе решил да (из­вадя душата си и да я сложа в гушата на едно вра­бче) се качи на автобуса. Всичко му изглежда се аб­сурдно, а най-вече натрапчивата фраза от „Хиляда и една нощ“. Как, дая вземат мътните, можа да му хрум­не.
- Но Сейф ел-Мулук намерил врабчето, извил му врата и джинът се превърнал в купчина черна пепел.
Бърдаров подскочи. Не беше забелязал кога Де­си, момичето на Славчо се бе примъкнала до него. Тя го гледаше с широко отворени очи и той бе готов да се обзаложи на хонорарите си за пет години напред, че по някакъв начин малката бе успяла да проникне в мислите му.
- Какво каза? - дрезгаво попита той.
- Не се опитвай да разбираш - момичето говоре­ше забързано, почти шепнешком. - Усещам, че би мо­гъл да ни измъкнеш оттук. Само че трябва да си спом­ниш наистина. Това е нашият шанс.
Момичето го погледна с надежда.
- Времето ни изтича - завърши то. - Продължа­вай!
Тя се върна при Славчо, докато Бърдаров все още се съвземаше от въздействието на думите й. Ка­то за начало затвори устата си. А после, сякаш съв­сем на шега дойде и прозрението. Той триумфално се обърна с лице към останалите.
И в това време автобусът отново спря. Вратите се отвориха с гаден съскащ звук. Лицето на Славчо се сгърчи от страх. Усети неприятна тежест в корема си.
- Спирка “Славчо Петров” - обяви глас по микро­фона. - Следваща спирка “Иван Свиленов - Пъна”. На всички пътници пожелавам приятна вечер!
Славчо стреснато погледна към кабината на шо­фьора. Тъмното стъкло не позволяваше да види дали има някой вътре. Не беше за вярване, но му се стори, че това е гласът на баща му. Лицето му пребледня, усети мехура си пълен до пръсване и едва се сдържа да не пусне струята по бедрата си.
- Няма за слизане! Давай нататък - високо каза Бърдаров. - Момчето ще слезе по-късно.
- На моята спирка - допълни Деси.
- Точно така! - присъедини се Пъна. - Стъпи вър­ху педала на бараката, че едва се влачи. Да сляза да бутна, а?
Двойна седалка от края на автобуса изведнъж се отдели от мястото си и полетя към него. Удари го болезнено в кръста. Пъна се преви на две и прехапа езика си. Топла кръв се стече в устата му.
- Мамка ти мръсна, скапан педераст! - процеди той. - Тъпкано ще ти го върна, мръсно копеле!
Втора седалка се изтръгна от мястото си и зап­лашително се насочи към главата му. Бърдаров усети опасността и плонжира към нея, обви ръце около об­легалката й. Под натиска на тежестта му седалката се сгромоляса на пода. Пъна облиза устните си.
- Благодаря - каза.
- За нищо - отвърна Бърдаров и внимателно се изправи, готов всеки момент отново да легне върху седалката, ако даде признаци на живот, но автобу­сът беше променил становището си. Седалката не по­мръдна.
Вратите се затвориха, но „Икарус“-ът продължи да стои на място. Вътрешното осветление изгасна и за момент не се виждаше нещо. После нещо правоъ­гълно и бяло като отворена дупка в плексигласа на задната част на шофьорската кабина, изпълняващ ро­лята на стъкло, засвети с мека светлина. Пътниците се скупчиха един до друг.
- Това е извлечението от правилника за градс­кия транспорт - досети се първа Соня. - Обикновено там го лепят.
В тъмното се разнесе въздишка на облекчение.
- Добре де, ама защо свети? - осмели се да по­пита Славчо. - Нали е просто лист хартия?
- Не знам.
Част от текста, който не можеше да се различи от мястото, където стояха пътниците, изпъкна релеф­но. Шрифтът на буквите се увеличи, ограден от чер­вена пулсираща елипса. Илияна се престраши и тръ­гна към кабината, миг преди Бърдаров да успее да я хване за ръката.
- „Пътник - започна да чете тя, - който нарушава спокойствието на другите пътници или автобуса, с ви­сок глас или непристойно поведение, се наказва със смърт“.
- Освен в случаите, когато е предвидено друго -поясни глас от кабината. - Трябва да черпиш, Пън. Но внимавай в картинката следващия път!
Пъна понечи да отвърне нещо, но Соня го дръп­на за ръкава.
- Чист абсурд. Никога по автобусите не е имало такъв текст - каза Илияна. - Това е нелепа шега.
Лампите отново светнаха. Илияна изумено про­дължаваше да гледа в извлечението от правилника на градския транспорт. Всички букви се бяха слели в непрекъсната черна линия.
- Нищо не разбирам - промълви тя. Бърдаров отиде до нея и нежно я прегърна през
раменете. Тя се притисна в него. Харесваше й. Чувс­тваше се някак по-сигурна в ръцете му. Как ли галят тези ръце, помисли тя и веднага след това се укори за тази мисъл. Положението не предразполагаше към подобен род еротични блянове, не и сега.
- Имам теория по въпроса - каза й Бърдаров. -Да я наречем логика на абсурда...
Пъна набърчи чело.
- Мразя логиката - каза. - Особено когато е на абсурда.
- Не прекъсвай, бе! - сопна се Славчо.
- Лесно ти е на теб! - рязко отвърна Пъна. - Сли­заш с Деси и при това след мен. Аман от приказки и теории! Искам да знам какво ще правим конкретно! Всеки момент идва моята спирка!
- Нямаме много време - високо го прекъсна Де­си.
- Нямаме я!
- Това казвам бе, глупак! Затова нека чуем и те­орията. Мисля, че това ще ни помогне. Действител­но!
- Разправяй ги на старата ми шапка - направи кисела гримаса Пъна. - Ама айде... - махна с ръка при­мирено и седна на една седалка.
- Крайно съм задължен за жеста - кимна Бърда­ров към него, след което заяви - Знаете ли, много си падам по приказките...
Пъна придоби съвсем отчаяна физиономия, но този път си затрая. Журналистът, който следеше вни­мателно реакцията му, продължи:
- В една от тях се разказваше за зъл дух, който отвлякъл царска дъщеря. В миг на откровение, за да спечели сърцето й вероятно, казал на момичето, че когато се е родил, астролозите му предрекли, че ду­шата му ще бъде сломена от ръката на царски син. Затова я извадил от тялото си и я скрил в гушата на едно врабче. Врабчето затворил в кутийка, а нея сло­жил в седем други кутийки, тях пък - в седем сандъка, а сандъците - в голяма мраморна урна. Нея поставил някъде из океана.
- Звучи като тъп виц - прекъсна го Пъна. - освен това автобусът изобщо не е отварял приказка за без­смъртната си душа.
- А какво ще кажеш да си затваряш голямата ус­та! - озъби се Славчо. - Надушвам, че тук има рацио­нално зърно.
- Пък аз надушвам извиване на нечий врат! - из­ръмжа Пъна. - Кво общо има тук мраморна урна, да ти го турна!
- Чакайте малко! Чакайте малко! - повиши тон Бърдаров. - Към края съм. Мисълта ми беше, че ние сме кутийките...
- Нема начин! - изсмя се Пъна. - Възрастен чо­век, а не се чува какви ги плещи!
в които автобусът ще се опита да затвори вра­бчето - продължи Бърдаров без да Му обръща внима­ние. - Сержантът е първата! И забележете - той със сигурност не е мъртъв физически. Тялото му обаче не се ръководи от това, което би трябвало да е неговата душа. Автобусът не може да ни ликвидира физически и ми се струва, че това е основният ни коз. На него му трябват празни тела, живи празни тела. Не трябва да му позволяваме да ни изтръгне душите по никакъв на­чин. Веднъж вече се измъкнахме - сънят. Полицаят не беше сънувал. Автобусът е влязъл в него и е уни­щожил неговото Аз.
- И не е успял да го направи и с нас? - не издър­жа Пъна. - Само задето сме сънували?
- И защото сме все още заедно. Създаваме пси­хическо поле, което му пречи да влезе в нас. Затова се опитва да ни раздели.
- И какво предлагате? - попита Славчо.
- Независимо от всички пречки трябва да се стремим да се съберем заедно отново.
Ако това е план - заяви Пъна и стана от седал­ката, - то с него трябваше да започнем. Събирането няма да е трудно.
- Освен ако разстоянията от спирките не са в ки­лометри - репликира Соня.
Остава ни да вярваме в обратното - каза Илия­на. - Но не знаем какво ни очаква навън. Може преч ките да се окажат непреодолими, въпреки шестте ча­са.
- Поне знаем, че няма да се опита да прати на­емни убийци - изтъкна Славчо. - С всичко друго ще се справим. Ако разчита само на психическо въздейст­вие, значи че победата ни е в кърпа вързана.
- Стига да се окаже правилна теорията - измър­мори Пъна, - макар на мен да ми се вижда доста све­жа, макар да продължавам да изтъквам особеното си мнение!
- И на това съм доволен - отвърна Бърдаров. -Но ако се окаже, че не съм прав, поне ще бъдем зае­дно преди да отидем по дяволите.
- На твое място щях да имам по-високо мнение за теориите си - усмихна му се Илияна.
- Можем да го обсъдим на вечеря някой път - пре­дложи Бърдаров.
- Да не сте решили да ставате гаджета? - усъмни се Славчо.

4.

Бърдаров остана сам в автобуса. Пъна, който слезе пръв бе изпратил няколко камъка в стъклата на „Икарус“-а на изпроводяк, но джамовете дадоха дос­тоен отпор на атаката, покривайки се с неувяхваща слава и никакви пукнатини. Въпреки това постъпката бе достойна за поощрение, доколкото това създава­ше навик на момчето да усъвършенства стрелбата по движеща се мишена, което пък от своя страна води новобранеца в казармата до ефрейторски нашивки и як запас на излизане от нея.
Славчо дълго време се дърпаше от отворената врата, но в крайна сметка Деси го накара да слезе и Бърдаров за пореден път си помисли, че това моми­че е родено най-малкото за дипломат. От друга стра­на съжали момчето, за което още отсега беше ясно, че ще стане мъж под чехъл.
Соня буквално скочи от автобуса и дори не си взе довиждане.
Илияна даде аванс на журналиста, като доста страстно го целуна на раздяла, което от своя страна вещаеше в далечен план принос в позакъсалия през последните няколко години демографски бум в Бъл­гария. Бърдаров, който до този момент винаги бе смя­тал, че докосването на епидермис в епидермис е чи­ста загуба на време, а любовта - нещо измислено за омаловажаване на инстинкта „чукане“, както обича­ше да се изразява на публични места, доста се зами­сли за становището си и реши, че ако успеят да се измъкнат от ситуацията, ще преразгледа възгледите си.
По навик погледна часовника си. Стрелките не бяха мръднали изобщо. Приближи се до шофьорска­та кабина и почука по стъклото й.
- Билети продаваме само при спряло превозно средство - чу се глас отвътре. - Мисля, че има цял пла­кат на тая тема отвън.
- Не се занасяй, Васко. Да беше ме поканил вът­ре, а?
- Заповядай, щом искаш. След около три минути пристигаме на твоята спирка.
Журналистът влезе в кабината.
- Страхотно шоу - каза. - С каква цел? Ръката на Васко погали скоростния лост.
- Искаш да знаеш?
Бърдаров кимна. Васко внезапно се извъртя към него. Но лицето му... Мустаците над устните му про­меняха цвета си. Ставаха ту черни, ту кафяви. И нищо чудно, каза си Бърдаров, никога не мога да запомня цвета на мустаците на главния. Вероятно ги боядис­ва.
- Не се поддавам на евтини трикове - усмихна се Бърдаров. - Пък и не се страхувам от главния си ре­дактор. Как го постигаш? Влизаш в подсъзнанието ми?
- Може би предпочиташ да видиш Илиянка? - ухи­ли се главният. - А?
физиономията отново се промени. Този път Бър­даров успя съвсем точно да види как става това. Бе­ше като да сравняваш очи, нос, коси и уста на поли­цейски компютър. В редакцията също си падаха по тази програма. Този път приликата беше съвършена. Все пак автобусът бе видял Илияна на живо, а не ня­къде из собственото му съзнание.
- Чукай ме! - каза тя с едва сдържан от похот глас. - Бързо и силно!
- Зарежи тия работи! - махна с ръка Бърдаров. -Искам да ми отговориш на два прости въпроса. Как­во целиш и какво си ти? Това е. Не искам много.
Илияна се изсмя с прегракнал мъжки глас. Сега тя беше пазачът. Онзи, който бе отвлякъл Васко пре­ди много-много години. Бърдаров никога не разбра какво стана с приятеля му, хванали ли са пазача.
- Играта свърши - сухо каза пазачът. - Вие ми тря­бвате и ще ви получа. Това, което разправяше за „Хи­ляда и една нощ“ е пълна безсмислица. Бих могъл да те убия още сега. Но ще почакам малко.
Автобусът спря. Пазачът натисна клавиша за от­варяне на първата врата.
- Това е твоята спирка - каза. - Но ти имаш един шанс.
Бърдаров продължи да го гледа, без да си нап­рави труда да задейства говорния си апарат.
- Ако толкова искаш да разбереш какво съм аз и защо правя всичко, можем да повторим събитията.
Журналистътусети, че му става студено. Той раз­бра какво има предвид автобусът.
- Искаш да разменя мястото си с Васко? - попи­та.
- Така ще поправиш и грешката си оттогава. Ти го заряза, нали? Нали? Ето ти възможност да се реа­билитираш. Ще стане бързо.
Бърдаров бутна вратата на кабината.
- Това няма да промени нищо - каза. - Знам. Ми­налото не може да се върне.
Обърна се и слезе от „Икарус“-а. Изчака го да потегли и извади цигарите си. Запали една. Огледа се наоколо. Пътят, по който бяха дошли, беше изчез­нал сякаш никога не го е имало. Докъдето му стига­ше погледът виждаше само безкрайна пустош. Отв­сякъде.
В тишината се чу отмерен познат звук. Бърда­ров вдигна лявата ръка към очите си. Часовникът му работеше. Нула часът и една минута.

Добави в Svejo