Следваща спирка (роман). Глава 7. (Части 1, 2, 3)

СЕДМА ГЛАВА

1.
4:30 ч., сутринта, четвъртък, 18.08.1994г.

Велчев отвори вратата, с твърдото намерение да употреби познанията си в областта на половите привети, отправяни към чужди майки, които бе запо­чнал с усърдие и постоянство да изучава от малък, във всичките им нюанси. Обаче устата му остана от­ворена. В коридора пред входната му врата стояха трима души, които не изглеждаха особено подходя­щи за обмяна на гореописаните изрази. С екстрасен­са бе разговарял - човекът му се виждаше як и би мо­гъл да избухне по най-малък повод. Другият беше уни­формен от полицията, а третият - дръжте ме да не па­дна! - се оказа шефът на телевизията.
- Добро утро! - поздрави полицаят. - Безкрайно се извиняваме за ранния час на посещението и тъй нататък, обаче ще се по-добре да поговорим вътре. Съседите са любопитни, знаете...
Полковникът избута сащисания Велчев от вра­тата и нахълта в хола му, последван от Вучев и Anqc-толов. Икономистът се завлачи зад тях, като за мал­ко не се спъна в долнището на пижамата си.
- Жена ми е нощна смяна и не се е върнала от работа - каза. - Така че кафето няма да е особено ка­чествено.
- Хич не се притеснявайте - обяви Вучев. - По-добре седнете при нас и разкажете всичко, което зна­ете за вечерта на четиринайсти срещу петнайсти ав­густ.
Велчев се прозя срещу него и разтърка очите си.


Аз вече обясних на господин Апостолов, че не знам абсолютно нищо. Наистина, много съжалявам, но не мога да си спомня, а освен това умирам за ка­фе.
- Добре де, направете по едно кафе и с повече захар! - примири се Николов. - Ясно е, че ще се поза­бавим.
След петнайсет минути стаята вече бе достойно задимена от цигарен дим, а Велчев упорито отказва­ше да си спомни какви ги е вършил само до преди три дни. През цялото време се опасяваше да не се върне жена му, да го обяви за невменяем алкохолик, който се започва още от сутринта и да не го напусне отно­во. На Николов му се дощя да го цапне във физионо­мията.
- Ако се върне ще застъпим вашата кауза - каза той. - Нима имаме вид на пияници? Успокойте се, за да тръгне разпи... разговора. Нас все още живо ни интересува защо все още не сте обявили колата си за официално издирване.
И преди Велчев да изтъкне някаква причина, ки­село добави:
- Ние не я открихме, въпреки усилията си.
- Не знам дали ще повярвате - вмъкна Велчев, -но съвсем бях забравил „ЗАЗ“-а.
- О? - изуми се подигравателно Николов. - Жена ви несъмнено е подхвърлила нещо потопи повод...
- Не е отваряла дума за това - хладно отвърна икономистът.
- Обаче в мотела добре ви помнят и твърдят, че сте си тръгнали с колата.
- Знам само, че от три дни колата ми я няма -упорстваше Велчев.
- Просто се изпари?
Апостолов, който до този момент мълчаливо слу­шаше разпита, се надигна от креслото, в което беше седнал и направи няколко крачки из стаята. Остана­лите го изгледаха учудено. Настъпи кратка тишина.
- Досега - каза екстрасенсът - ни убягваше нещо доста важно, но трябваше да се сетя по-рано.
- И какво? - Николов го прониза със скептичен поглед.
- Виадуктът.
- Виадуктът? Не виждам какво общо има тук ня­какъв си виадукт.
- Ако си спомняте моите показания - Апостолов на свой ред удостои полковника с ироничен поглед, -споменах, че Велчев е видял виадукта, от който се е хвърлил автобусът.
- Много насериозно взимате виденията си - под­хвърли язвително Николов. - Дори не си дадохме труд да проверим тази версия, поради простия факт, че мотела, в който се е отбил на път за вкъщи господин икономистът, се намира в равнинна местност на око­ло седем километра след разклона за Горнобански път, в посока Околовръстно шосе. Велчев живее в Княжево, нали? Та макар да е бил в Младост на раз-пивка и да се е отбил на път към домашното огнище през „Ловна среща“ не е срещнал по пътя си никакъв виадукт, просто понеже Околовръстното шосе не раз­полага с такъв.
- Виденията никога не лъжат - засегнат повиши тон Апостолов.
- Господа - намеси се Вучев, който усети, че скан­далът е само на крачка, - не се дръжте като деца. Я вземете да се стегнете!
- Той започна пръв! - отбеляза Апостолов с оби­ден тон.
- Нищо подобно! - ревна насреща му Николов.
- Хайде, хайде! - размаха ръце Вучев. - Струва ми се, господин Апостолов, че разбирам накъде бие­те.
Николов го дари с убийствена гримаса, Апосто­лов се ухили доволно, а Велчев започна да се чеше зад врата, просто за да прави нещо.
- Слушайте, Велчев - обърна се Вучев към него, -‘ не го приемайте като обида, но вие сте объркали пъ­тя.
- Какво?! - ревнаха в един глас полковникът и ико­номистът.
- Чак до такава степен никога не съм се напивал - продължи последният.
- Твърдението наистина е смешно - подкрепи го Николов.
- Разбира се, че не е смешно! - възрази Вучев. -Нека допуснем следното: излизате от мотела и се ка­чвате в „ЗАЗ“-а. Обаче вместо да го подкарате към Княжево, поемате в обратна посока. Стигате до раз­клона за магистрала „Тракия“ и завивате по него. А магистралата е фрашкана с виадукти.
- Ако „ЗАЗ“-ът беше оставен насред магистрала­та все щеше да се забележи - отбеляза Николов. - Ил и допускате също така, че и той е скочил след автобу­са?
- Някой би могъл да си го хареса - аргументира се Вучев. - Стават такива работи. Пък и този случай е само наша тайна. Няма всенародно издирване и про­чее.
- Ама вижте какво! - не се стърпя Велчев. - Ако съм видял автобуса да скача във виадукта, значи той трябва да си е още там, нали? И отдавна да се е раз­чуло - жертви, полиция, телевизия...
- Не е задължително автобусът да се е разбил -отвърна Апостолов. - Той е изчезнал.
- Значи, дори да претърсим под виадуктите на магистралата няма да открием нищо? - попита Нико­лов, за да се намира на приказка. Той въобще не спо­деляше възгледите на екстрасенса. - Какъв е тогава смисълът да ги претърсваме, след като няма нищо под тях?
- Ако под някой виадукт има нещо, то аз ще усе­тя - каза Апостолов. - Там, където е изчезнал автобу­сът трябва да има силово поле, което поглъща поло­жителната енергия. Смятам, че то все още е налице.
- Глупости! - заключи Николов и си доля кафе. -Глупости! Смятате да се пъхаме във всяка дупка по магистралата? Това е чиста лудост!
- Не е нужно да преглеждаме всички виадукти. Това ще отнеме време. Не вярвам да имаме толкова много.
- И какво предлагате?
- Да напием Велчев - каза Апостолов. - Щом не си спомня натрезво, би могъл да ни отведе до място­то в състояние на алкохолно опиянение. Ставали са такива работи.
- Вие не сте добре - заключи Николов. Велчев погледна екстрасенса като изтърван.
- Следете ми мисълта - помоли Апостолов. - Още тази вечер ще посетим мотела и там любезни ми Вел­чев ще ударите няколко чашки. После ще ви връчим ключовете от някоя от колите ни и ще ни откарате до мястото.
- Това, което предлагате е чисто самоубийство, лишено от всякаква логика - поклати глава Николов. -Не смятам да допусна подобна дивотия да се случи изобщо! Или може би има някой тук, който да подкре­пи малоумието?
Вучев вдигна ръка.
- За вас знам - озъби се Николов. - Предпола­гам, обаче господин Велчев, че вие не гледате насе-риозно на току-що изложената лудост?
- Преди да го отхвърлите, спомнете си, че става­те съучастник в смъртта на шест души - напомни Апо­столов и изпитателно впи поглед във Велчев.
Сега е моментът, каза си и насочи психическото си поле към икономиста. Подейства.
- Защо да не опитаме? - отвърна Велчев. - Ня­мам нищо против.
Николов въздъхна примирено.
- С вас съм, обаче под никакъв предлог няма да му дам собствената си кола.

2. 21:59 ч., четвъртък, 18.08.1994г.

Репортерът Върбанов и не мислеше да се отказ­ва от случая с „Видението на Апостолов“, както го бе­ше кръстил лично. Вярно беше, че генералният дире­ктор Вучев го прати в шеста глуха и Върбанов се видя принуден отново да прави сълзливи репортажи за психиатрии и домове за сираци, но Вучев дълбоко гре­шеше, ако си въобразяваше, че сам ще пожъне лав­рите. Върбановуспя да напие личния оператор на ше­фа си и разбра, че случаят вече е доста напреднал. След като операторът, при условие да не казва нико­му, му бе обяснил събитията от дома на Апостолов, Върбанов започна да сънува пачките с парите и име­то си сред номинираните за „Пулицър“.
А съвсем случайно в кварталната кръчма попад­на на разговор, който буквално го накара да разце-лува събеседниците. Единият оттях обясняваше как взел на стоп от магистрала „Тракия“ пиян икономист. Върбанов се присъедини към компанията и обвини го­ворещия в лъжа, като така се добра и до изключител­но ценното за него сведение за точното местонахож­дение на виадукта. И това беше първият възможен ви­адукт по магистралата. Така че Вучев да има да взи­ма! Щеше му се да види опечалената му физиономия, когато докара сензационния репортаж.
Едва изчака да свърши работния ден. Хвана та­кси и се прибра вкъщи. Хапна набързо и обясни на жена си, че трябва спешно да тръгне в командиров­ка, та би ли му дала ключовете от „Лада“-та.
За всеки случай задигна двеста лева от портмо­нето на тъща си и слезе в гаража.

3.

Паркира колата на банкета на десетина метра от виадукта. Заобиколи я и отвори багажника. Каме­рата „Panasonic“ беше на мястото си. Провери я вни­мателно. Хич не му се искаше репортажът да пропад­не. Вучев и неговият оператор се бяха изложили като кифладжии. Внимавай момче, стой по надалеч, бе му казал пияният оператор, онзи камера не го ловеше. Голяма работа. Щяха да видят те, когато предложи ма­териала за централната емисия на новините. Взе ка­мерата в дясната си ръка и пресече платното. Иконо­мистът беше карал в насрещното. Прескочи манти-нелата, която делеше двете платна на магистралата и се надвеси над зейналата пропаст под виадукта. Дъ­ното не се виждаше.
Всичко изглежда толкова прозаично, разочаро­ван помисли Върбанов, кой би повярвал, че тъкмо тук е зоната на свръхестественото. Започна да си тана­ника мотив от песничката на “Зоната на здрача” дока­то нагласяше камерата на рамото си.
Някой прочисти гърлото си досами него. Върба­нов за малко да изпусне камерата. Рязко се обърна. Униформа. Ченге. Майка му стара, точно сега ли!
- Добър вечер! - каза ченгето. - „Лада“-та в отс­рещното платно ваша ли е?
- Да - съкрушено отвърна Върбанов, акцията бе­ше пропаднала, поне докато този тъпанар не се из­несеше от мястото на събитието. - Моя е.
- Проверка на документите.
Репортерът се въздържа да не се разпсува на глас. Ама че отвратителен късмет! Патрул по това вре­ме?! Примирено въздъхна.
- В колата са - каза. - Ще прескоча да ги взема. Ченгето го спря.
- О, не си правете труда - заяви, - щом са толко­ва далеч.
- Какво искате да кажете?
И в този момент забеляза нещо, което го накара да се разтрепери. По-скоро отсъствието на нещо. Къ­де, по дяволите, е шибаната патрулна кола? Чен­гето не можеше да довлече задника си пеша дотук, нали така? Може би е пътен бандит, реши той.
- Прощавай, старши - каза и отстъпи крачка на­зад, хващайки камерата по-удобно, ако се наложи да замери с нея бандита, - обаче ми се струва, че коле­гата ти от патрула си е направил лоша шега с теб. Омел се е с колата. Не я виждам.
- Винаги патрулирам сам - любезно го осведоми ченгето.
- Ами я тогава се легитимирай, приятелче.
- Все ми се струва, че би трябвало да ме позна­ваш. Не си ли чувал за мен?
Върбанов се втрещи. Абсурдна мисъл се загне­зди в съзнанието му. Това е автобусът, скъпи, виеше мисълта, само дето е приел човешки образ.
- Сержант Стоянов - отрони Върбанов.
- Тъкмо той, приятелче - ухили се сержантът.
В следващия миг сключи ръцете си около гърло­то на репортера. Върбанов реагира светкавично. Ха­лоса го с камерата по главата. Желязната хватка се отпусна и репортерът успя да измъкне главата си. По­мъчи се да избяга на заден ход, но силите, които го крепяха досега развяха бяло знаме и мъжът се сгро­моляса върху асфалта. Ченгето се надвеси над него.
- Сбогом, Върбанов - каза.
В дясната му ръка блестеше дулото на пистолет. Върбанов инстинктивно прикри лицето си с ръце. Кур­шумите минаха през тях и пръснаха черепа му.
В далечината се чу шум от двигател на прибли­жаваща се кола. Сержантът се засили и скочи в без­дната под виадукта.

Добави в Svejo