Следваща спирка (роман). Глава 7. (Части 4 и 5)

4.
0:11 ч., петък, 25.08.1994 г.

Велчев видимо се клатеше на стола. Цигарата, която крепеше в ъгъла на устата си, падна върху пан­талона му, но той не забеляза това. Вучев, който бе­ше седнал до него, бързо я хвана и я изгаси в пепел­ника. Очите му срещната погледа на бармана на „Ло­вна среща“, който с разбиране заклати глава.
- Гос‘да - изломоти Велчев, - гос‘да, ‚начи, мно‘о ви тачим, шъ знайти!
Пресегна се през масата и потупа фамилиарно Николов по рамото. Блуждаещият му поглед се спря върху три момичета, седнали на маса в съседство с тяхната.


- Ей, чшш! - провикна се икономистът. - Пиченца! Къде сте бе, пиченца! Шо не дойдете при нас?
Звучно се оригна и залитна назад със стола, мъ­чейки се да стане, за да отиде при девойките. Вучев го подкрепи в последния момент преди сгромолясва-нето.
- Благодарство, началство! - измънка Велчев. После физиономията му придоби съсредоточен
вид и Вучев с ужас си помисли, че икономистът се го­тви да ги запознае с вокалните си възможности. Не сбърка.
- Сине-е-е-е, сине-е-е, ти си ангел мой! - отвори гърло Велчев.
Хората от съседните маси започнаха любопит­но да ги оглеждат. Вучев леко прикри физиономията си, макар да знаеше, че няма много полза. Хората го бяха видели на влизане, а телевизионен шеф не се отбива всеки ден по крайпътните мотели.
- Едва ли ще стане по-пиян - заяви Николов. - Още ли си сигурен, че държиш да му дадеш „Волво“-то си?
Вучев кимна. Четиримата се бяха разбрали да вземат неговата кола за акцията.
- Не се изненадвам, че са го изхвърлили с бой оттук - продължи Николов. - Ако поседим още малко, току-виж са ни намесили във въргала. Сигурен си, че няма репортери тук, а?
Вучев нервно се усмихна. Откъде можеше да знае.
- Втасахме я, значи - мрачно продължи полков­никът. - Остава да се надявам, че няма някой изрод от „Нощен труд“. Не може да си представите как ще ни издокара.
Гаврътна чашката с ракия пред себе си и набучи на вилицата доматче от шопската салата.
- Казах ви аз, че от тази работа ще си спечелим само неприятности - прокобно довърши Николов. - Не е късно да се откажем поне от останалата част на пла­на.
- Дума да не става - намеси се Апостолов. - Хай­де, тръгваме!
- Като човек, който най-много дава зор, предла­гам тъкмо ти да носиш пияния - предложи полковни­кът.
- Няма проблеми - отвърна Апостолов.
Стана от мястото си и пое Велчев за лявото ра­мо. Вучев го подхвана от другата страна.
- Ама, гос‘да, нидейте тъй бе, гос‘да - разписка се Велчев. - Таман стана весело и...
Вучев и Апостолов го завлачиха към изхода. Ни­колов уреди сметката и ги последва.
Телевизионният шеф вече бе поставил Велчев зад волана на колата си, а Апостолов тъкмо се наста­няваше до него.
- По-добре ще е ако аз седна на това място - спря го Николов. - Мисля, че съм най-подходящ да му нати­сна спирачките, преди да ни е забол в някое дърво. Ще бъде жалко да завършим забавата в „Пирогов“.
- Нямам нищо против - отвърна Апостолов. - В крайна сметка мястото до шофьора е мястото на мър­твеца - поясни той и му направи път.
Николов измърмори нещо и се намести отпред. Сложи колана на Велчев, а после и на себе си. Апос­толов и Вучев седнаха на задните седалки.
- Мое да пием у дома, госда - обяви Велчев. - Ко ше каете?
- Тъкмо смятах да предложа - каза Вучев. - Ка­рай към вас.
- Ама нали отивахме... - понечи да каже Николов и се сепна. - Да бе, да! Ракия имаш ли достатъчно?
- Естествено - избоботи Велчев с гордост. - До­машна, двойно пшепечена.
За всеобща изненада икономистът улучи стар­тера от първия път. Колата плавно потегли. Излезе от паркинга’без произшествия и зави по околовръст­ното шосе. Очите на Николов се разшириха от учуд­ване. Той се обърна назад и прошепна:
- За Бога, та той наистина обърка пътя!

5.

Точно на разклона за магистрала „Тракия“ Вел­чев за момент изгуби контрол над колата и влезе в насрещното й платно. Апостолов едва удържа Нико­лов от опита му да хване волана в свои ръце.
- Не правете глупости, полковник! - викна екст­расенсът. - Оставете го да кара!
- Ха! - изсмя се кратко полицаят. - И какво да на­правя ако ни насочи право срещу някой „ТИР“? Все ми се струва, че камионът едва ли ще прояви нужния алтруизъм, за да вземе да скочи вместо нас във виа­дукта.
Велчев не прояви интерес към разговора. Бе по­чти легнал върху кормилото и от устата му се лееше текста на „Градил Илия килия“. Но това беше за крат­ко. Скоро останалите трима чуха съвсем характер­ния звук, издаван от спящ човек - хъркане.
- А сега какво да правя, Апостолов? - попита Ни­колов.
- Пияния и Бог го пази.
- Точно така - процеди Николов. - В повечето слу­чаи при челен сблъсък пияният водач оставал жив, нещо, което не може да се каже за пътуващите заед­но с него.
- Колата е стъпила много стабилно - с престоре­на безпристрастност каза Вучев.
- Чудя се дал и да не му взема книжката като свър­ши всичко.
- Ще бъде много кален номер.
Известно време тримата се вглъбиха в своите мисли под акомпанимента на звучното хъркане на икономиста. Николов пръв забеляза нещо нередно на пътя пред тях. Натисна спирачката рязко и Вучев и Апостолов почти удариха глави в предното стъкло.
- Какво, по дяволите, правите, полковник! - кре­сна Апостолов.
- Не виждате ли, глупак такъв! Пред нас иматруп!
- А освен това - отбеляза Вучев - и виадукт.
Тримата слязоха от „Волво“-то. Николов се при­ближи до трупа. Надвеси се над него и го хвана за една от китките. Другите двама наблюдаваха отстра­ни. Николов се изправи.
- Застрелян е - обясни. - Два куршума в главата. Опитал се е да се предпази с ръце, та и лявата е про­дупчена. Имало е бой. До него ще видите строшена камера, каквито използвате в телевизията, Вучев. А онази кола отсреща - посочи той към другото платно - сигурно е негова.
Вучев погледна лицето на трупа.
- Какво мислите е правил тук? - попита Николов.
- Търсел е сензация - отвърна Вучев. - Това е чо­векът, който ви пратих първия път.
- Много добре си спомням - остро отвърна Нико­лов. - Питам, откъде е разбрал, че трябва да търси по магистралата?
Вучев сви рамене.
- Интуиция - предположи.
- Не знам каква му е тази Интуиция - сериозно каза Николов, - но не му е била голяма почитателка.
Вучев сдържа усмивката си. Току-виж се окаже, че полковникът просто опитва с черния хумор, макар да бе сигурен в обратното.
- По всяка вероятност - продължи полковникът, -този човек се е добрал до нещо свързано с къркача там - той кимна към юнашки хъркащия Велчев във „Волво“-то. - Някой го е следял през цялото време и когато е намерил мястото го е ликвидирал. Чудя се защо него, а не нас?
- Отговорът е прост - каза Апостолов. - Никой не го е следил. Това, което го е убило през цялото време е било тук. Усещам го. То още е тук.
- Запазете усещанията за себе си - кисело от­върна Николов и се обърна към Вучев. - Имате ли те­лефон в колата? Мисля, че е крайно време да се оба­дя в полицията. Работата взе да става дебела.
Вучев кимна утвърдително и Николов отиде до „Волво“-то. Набра телефонен номер и започна да го­вори.
Апостолов помоли Вучев за цигара. Двамата за­палиха и в този момент чуха нещо странно от устата на полковника.
- Дати го туря, идиот такъв! - изкрещя Николов в слушалката и тресна телефона на мястото му.
Приближи към двамата.
- Познайте с кого говорих.
- Де да знам - каза Вучев. - Странен разговор за обаждане до полицията.
- Сержант Стоянов - Николов произнесе име­то му с отвращение. - Копелето ми се хилеше през цялото време и твърдеше, че е видял сметката на ре­портера.
- Очаквах нещо подобно - каза Апостолов. - Ние вече сме в обсега на действие на автобуса, така че нищо чудно телефонът да не работи нормално.
- Може просто да съм набрал грешен номер - не се предаваше Николов, но знаеше, че не е така.
И тогава Вучев изкрещя:
- Пазете се от виадукта! Внимавайте!
- И тоя превър... - тръгна да каже Николов, но думите замръзнаха в устата му.
От нищото под виадукта се появи стар очукан „ЗАЗ“. Сякаш беше балон, пълен с хелий. Колата ги забеляза и насочи предницата си към тях. фаровете хищно блеснаха веднъж и се изключиха. После се хвърли напред. Вучев се претърколи и избегна на ми­лиметри прегазването. Апостолов се хвърли зад „Вол-во“-то, а Николов извади пистолета си и започна да стреля по „ЗАЗ“-а. Колата не се трогна и не му обърна внимание. Насочи се към трупа на Върбанов. Загре­ба го от асфалта и го подхвърли високо във въздуха.
Шофьорската врата се отвори, „ЗАЗ“-ътсе наклони на другата си страна смешно и тромаво и изчака тялото да падне в него. Вратата се затвори и колата скочи обратно във виадукта. Тримата мъже изтичаха до мантинелата и погледнаха към дъното на пропастта. Но не видяха нищо.
- Изглежда съм подмокрил гащите - с разтрепе­ран глас им довери Николов. - Още не съм наясно за­що това чудо не ме прегази.
- Първото се случва на всеки - успокои го Апос­толов, - а за второто не знам.
И още докато изричаше тези думи се хвана за корема. Впи пръстите си в него, наведе се ниско и за­почна да повръща направо върху обувките си.
Вучев бе вкарал палец в устата си и гризеше но­кътя му за пръв път от години насам.

Добави в Svejo